— Слушам ви — каза грубо Корбет. — Хайде, кмете, изплюйте камъчето! Кажете какви са възраженията ви срещу комисията. Обяснете ми, че сте кмет на град с право на самоуправление и че не желаете да свидетелствате — Корбет сви рамене. — Но това са глупости и вие го знаете! Или ще говорите тук, или пред Кралския съд в Уестминстър. Уверявам ви, че главните съдии Стантън и Хенгам няма да търпят жалките ви претенции.
Клейпоул прочисти гърлото си и махна с ръка, сякаш за да прогони някаква неприятна миризма.
— Сър Хю, задайте въпросите си, на ваше разположение съм.
— Разкажете ми за службата си в Светите земи.
— През 1290 година — изрецитира Клейпоул — разбрахме, че християнството в Светите земи е поставено под силен натиск, и лорд Скроуп свика всички мъже от Мисълам, които бяха годни за военна служба, на среща в църквата „Сейнт Алфидж“.
— Да, да — прекъсна го Корбет. — Заминали сте заедно с още много мъже, но само вие двамата сте се върнали обратно.
— Умеете ли да стреляте с дълъг лък? — попита Ранулф.
— Естествено! — сопна се Клейпоул с пламнало от гняв лице. — Както и много други мъже в Мисълам.
— Защо Скроуп ви е назначил за свой оръженосец? — намеси се Ормсби.
Корбет прикри усмивката си. Този любопитен доктор определено беше заинтригуван от слуховете за произхода на Клейпоул.
— Защо да не ме назначи?
— Кажете, верни ли са слуховете, които се носят из града? — настоя Ормсби. — И помнете, че — сте под клетва, сър. Всичко, което кажете, може да бъде използвано както във ваша полза, така и срещу вас. Вярно ли е, че сте незаконороден син на лорд Скроуп?
Лицето на Клейпоул се изкриви от ярост, по бузите му избиха червени петна, а очите му засвяткаха. За миг Корбет си помисли, че кметът ще стане и ще удари Ормсби.
— Мастър Клейпоул — рече успокоително Корбет, — ние само повтаряме онова, което се говори из града. Верни ли са тези слухове?
— Не, не са — кметът се облегна на масата и отправи свиреп поглед към Корбет. — Не са верни, защото аз съм законороден син на лорд Скроуп и мистрес Алис де Тъдънам, и ще го докажа.
— Как? — попита Корбет. — Отец Томас казва, че църковните регистри от годината на вашето раждане са изчезнали. Да не би да са у вас?
— Мислите ли, че ако бяха у мен, щях да седя тук? Не са у мен! Говорих с лорд Скроуп по този въпрос и той ми каза, че според него отец Томас ги е откраднал или унищожил.
— И защо да го прави?
— Защото отец Томас ме мрази, както мразеше и лорд Скроуп. Мислите ли, че е съвпадение, Корбет…
— Мерете си думите! — скастри го Ранулф.
— О, меря си ги и още как — увери го Клейпоул. — Но нима смятате, че отец Томас случайно дойде да служи в имението, чийто господар мрази? Не, не и не! Имал си е причина да дойде точно тук.
— И каква е тя?
— Питайте отец Томас — отвърна рязко Клейпоул. — Той и брат му Реджиналд, който също участва в похода към Ако, са родени тук.
Корбет въздъхна и се облегна в стола си.
— Какво се случи с Реджиналд?
— Загина. Също като останалите.
— Значи смятате — започна Корбет, — че отец Томас е дошъл в Мисълам, за да разбере какво се е случило с брат му?
— Не знам. Трябва да попитате него.
— Но защо му е било на лорд Скроуп — намеси се Ормсби — да покровителства човек, който го е мразел?
Клейпоул се ухили, оголвайки пожълтелите си зъби.
— Много просто, докторе. Лорд Скроуп не мразеше отец Томас. Той е добър свещеник и се грижи за нуждаещите се. Рядко се намират такива като него. Освен това отец Томас е местен, а и лорд Скроуп съжаляваше за загубата на Реджиналд. Господарят ми си имаше и добри качества, не му липсваше чувство за справедливост. Радваше се, че назначиха отец Томас в „Сейнт Алфидж“.
— Лорд Скроуп казвал ли ви е, че сте негов законен наследник?
— Никога. Слуховете обаче стигнаха и до мен. Разпитвах го, но той все ми казваше да имам търпение. Тогава реших да проведа свое собствено разследване, но вече беше твърде късно. Църковните регистри бяха изчезнали. Обърнах се към лорд Скроуп, но той нищо не ми каза. Отец Томас пък твърдеше, че документите вече били изчезнали, когато той постъпил на служба в църквата след завръщането ни от Ако. Това е всичко, което знам по въпроса.