— А какво можете да ми кажете за Сагитариус? — попита Корбет.
Клейпоул сви рамене.
— Знам, че е убиец, сър Хю, но нищо повече.
— Какво правихте през нощта, в която умря лорд Скроуп?
— Бях си вкъщи, в леглото. Попитайте съседите и жена ми. Защо, в какво ме обвинявате? — Клейпоул се наведе напред. — Че съм се измъкнал от леглото си, отишъл съм в имението, прекосил съм покритите със сняг пущинаци, преплувал съм леденото езеро, без да ме забележи стражата, и съм проникнал в убежището? Не мисля. Защо ми е да убивам лорд Скроуп? Когато се завърнах от Ако, той беше този, който ми осигури богатство, помогна ми да отворя собствена златарска работилница и да вляза в гилдията. Всичко дължа на него. Аз съм негов законороден син, сър Хю — привдигна се Клейпоул. — Ако нямате повече въпроси, смятам да си вървя. И аз като вас съм зает човек.
Корбет изчака Клейпоул да затвори вратата след себе си, а после се изправи в стола.
— Ето че попаднахме и на лъжец — отбеляза той, — който престъпи клетвата си. Съмнявам се, че чухме и една истина от него.
— Защо мислите така? — попита Ормсби.
— Говореше твърде гладко и сякаш имаше готов отговор за всичко — отвърна Корбет. — Думите се лееха от устата му, сякаш рецитираше някоя пиеса. Знаеше какво ще го попитаме и се беше подготвил добре. Мастър Клейпоул крие много неща.
След това в залата влезе брат Грациан. Доминиканецът положи клетва и побърза да заяви, че като изповедник на лорд Скроуп няма право да разкрива онова, което господарят на имението му е доверил. Напомни на кралския служител, че църковното право се отнася много строго към тайната на изповедта и всеки опит за нарушаването й би довел до отлъчване от Църквата. Корбет едва прикри гнева си от наглостта на свещеника. Таеше сериозни подозрения към доминиканския монах, който уж не го беше грижа за никого, а пък три пъти седмично раздаваше хляб на местните бедняци.
Засега Корбет реши да го остави да тъне в самодоволството си. Щеше да го притисне в ъгъла, когато му дойдеше времето. И така, кралският пратеник кимна с разбиране и безгрижно попита брат Грациан къде е бил в нощта, когато е бил убит лорд Скроуп.
— В стаята си, сър Хю — отговори надменно свещеникът. — Попитайте слугите, те ми донесоха храна и напитки. После си казах молитвата и си легнах. Може да съм способен на много неща — мършавото и бледо лице на брат Грациан се сгърчи във високомерна усмивка, — но ходенето по вода и преминаването през камък и дърво определено не са сред уменията ми.
Корбет кимна, сякаш отговорът го беше задоволил, и любезно освободи доминиканеца.
— Ама че надут свещеник! — измърмори Ормсби.
— Заслепен от гордост! — поправи го Корбет. — Сигурен съм, че отец Томас няма да се държи така.
Поведението на енорийския свещеник действително беше съвсем различно. Той положи клетва, припомняйки на съдиите духовното си звание, а след това обеща да отговори на всички въпроси според съвестта си. Не се опита да скрие неприязънта си към лорд Скроуп, осъди жестокостта му и призна, че не одобрява нападението над Свободните братя. От време на време Корбет промърморваше нещо в знак на разбиране, запазвайки най-важните въпроси за най-накрая. Кралският пратеник току хвърляше по някой поглед към Ранулф, сякаш най-голямата му грижа бяха неговите записки.
— Кажете ми, отче — усмихна му се Корбет, — защо дойдохте в Мисълам?
— Вече ви казах. Исках да живея в бедност и да служа на Христос и на Неговите чеда.
— Роден сте тук, нали?
— Да, това беше една от причините лорд Скроуп да подкрепи назначението ми в „Сейнт Алфидж“. Роден съм тук и съм служил в кралския двор. Освен това съм добре образован и имах отлични препоръки.
— Идването ви тук има ли връзка с брат ви Реджиналд?
— Брат ми е мъртъв.
— Разбрах, че е бил убит в Ако.
През светлосините очи на свещеника премина сянка и Корбет се зачуди дали тя се дължи на тъга, гняв или омраза.
— Кажете истината, отче.
— Обичах Реджиналд — свещеникът се опитваше да потисне мъката си. — Толкова лъчезарен и весел беше. Обичах го много. Замина за Ако, преди да успея да го спра, и там намери смъртта си.
— И?