— Не съм съгласен с вас — обади се Ранулф. — Мастър Ормсби, разсъжденията ви са правилни, но все пак смятам, че има лъжи, за които можем да се хванем. Да вземем например мастър Клейпоул. Не вярвам на историята за задържането и обесването на Льо Риш. Нещо в нея куца. Същото се отнася и за брат Грациан. През думите му прозира някакъв фалш. Крие се зад духовния си сан и правата, които му осигурява той. Само ако можехме да намерим някакъв начин да измъкнем истината от тях…
— Така е — промърмори докторът. — А сега, господа, ако няма да имате повече нужда от мен, трябва да тръгвам. Ще навестя лейди Хауиса — той се ръкува с Корбет, а после и с Ранулф. — Повикайте ме, ако мога да ви бъда полезен с още нещо, макар че не мога да си представя каква е истината зад всичко това — Ормсби поклати глава, — а и едва ли някога ще успея.
После докторът излезе от приемната, мърморейки си под нос. Корбет стана, отиде до една от страничните маси, напълни две чаши с вино и подаде едната на Ранулф.
— Много добре, Ранулф. Чансън — Корбет повика коняря с ръка, — налей си вино. Ето какво ще направим. Ти, Ранулф, разчисти масата, а после се разходи из имението. Опитай се да разбереш дали по времето на убийството свидетелите са били там, където твърдят. Чансън, ти наблюдавай брат Грациан. Ако забележиш нещо странно, ела и ми кажи. Аз ще бъда в стаята си.
Корбет излезе от залата и отиде в параклиса. Седна на един стол пред олтара на Пресвета Богородица, а после стана и се разходи наоколо. Чудеше се какво ли е имал предвид лорд Скроуп, като е казал, че нещо оттук липсва. Взря се в разпятието над входа на малкия олтар, след което огледа главния олтар и масите отстрани, но не забеляза нищо нередно. Върна се в стаята си, свали ботушите си и се разположи пред огъня. Пийна малко вино и се унесе. Задряма, а когато Ранулф и Чансън потропаха на вратата, вече се беше стъмнило.
— Нищо — заяви Ранулф и се отпусна на ниското столче до Корбет. — Абсолютно нищо, господарю. Всичко, което чухме, явно е истина. Слугите пеят същата песен. През нощта на убийството на лорд Скроуп домина Маргарет, брат Грациан, мастър Бенедикт и лейди Хауиса са били в стаите си. Никой не е забелязал отец Томас или мастър Клейпоул в имението. А сега какво?
— Аз разбрах нещо.
Корбет се обърна към Чансън, който беше застанал до вратата.
— Утре брат Грациан пак ще раздава хляб на нуждаещите се — съобщи главният коняр.
— Бъди там — настоя Корбет. — А ние с теб, Ранулф, ще си отспим, после ще яхнем конете и няма да кажем на никого къде отиваме.
— А къде ще ходим? — попита боязливо Ранулф, подозирайки какво ще му отговори Корбет.
— В Мордерн — отвърна Корбет. — Там се крие някаква тайна, която смятам да разкрия.
— А Островът на лебедите? — поиска да разбере Ранулф. — Говорих с Пениуорт. Той разрови паметта си и се сети, че някога на мястото на пристаните е имало мост. Домина Маргарет правилно ни е казала, че лорд Скроуп го е разрушил. Попитах лодкаря дали е възможно някой да преплува езерото от единия пристан до другия, но той ми се изсмя. Изглежда между пристаните е най-дълбоко.
Корбет го изслуша с половин ухо и кимна.
— Първо ще отидем в Мордерн, Ранулф — промърмори той. — Когато научим достатъчно, за да отделим зърното от плявата, ще посетим и Острова на лебедите. Нека дотогава островът пази своята тайна.
На другия ден Корбет и Ранулф отидоха на сутрешната литургия в „Сейнт Алфидж“. Когато отец Томас излезе от олтара, Корбет се приближи към стенописа, за да го разгледа още веднъж.
— Какво търсите, господарю? — поинтересува се Ранулф.
— Виж — отвърна Корбет, — бранителите на града са облечени в червеникавокафяво и зелено.
— Цветовете на лорд Скроуп?
— Именно! Въпреки че ги носят само някои от фигурите и трябва да се вгледаш много внимателно в картината, за да ги различиш. Възможно ли е това да не е Вавилон, ами Ако? Дали тъмните силуети, които бягат, са на Скроуп и на Клейпоул? Кой е мъжът в леглото? Може би Гастон — братовчедът на Скроуп? И какво означава сцената с Иуда в залата за пиршества?
— Ами това? — посочи Ранулф към растенията, които художникът беше нарисувал по краищата на стенописа. — Дали не е беладона?
— Възможно е. А какво ще кажеш за това? — Корбет посочи кръста и ярко оцветените рани на Христос. — Дали не е намек за „Сангуис Кристи“? Както и да е — въздъхна той. — Иска ми се да знаех повече. Ела.