Тамплиерът го погледна мрачно.
— Какво се е случило в Ако? — попита Корбет. — Знаете ли?
Тамплиерът поклати глава.
— Сигурен ли сте? — настоя Корбет.
— Никой от нас не е бил там — отвърна Ла Марш. — Всичко, което знаем, е, че братята ни са удържали докрай и нашата крепост е била превзета последна. Първоначално бранителите се предали, но когато сарацините започнали да се гаврят с жените и с момчетата, тамплиерите се нахвърлили върху им с голи ръце. Сарацините отвърнали на удара и изклали всички. Тези събития обаче са в миналото, сър Хю. Един ден ще си отмъстим, но междувременно искаме да си върнем онова, което ни принадлежи.
— Защо Грациан?
— Попитайте него.
Корбет поклати глава.
— Питам вас. Ако отговорите на въпросите ми сега, ще ви пусна да си вървите. В противен случай ще ви арестувам. Мога да ви отведа в тукашното кметство или да ви изпратя с въоръжена охрана при кралските съдии в Уестминстър. Та защо Грациан?
— Брат Грациан сега е доминиканец — заяви Ла Марш, — но през 1291 година, когато Ако беше превзет, той беше един от нас.
— Бил е тамплиер? — изненада се Корбет.
— Беше новак — отвърна Ла Марш, — оръженосец. Все още не беше дал обет. След падането на Ако Грациан се върна в Англия и реши да постъпи в доминиканския орден.
— Ясно — кимна Корбет. — Има логика. Скроуп е искал за изповедник някой от бойните си другари от Ако и затова е помолил доминиканците да му изпратят брат Грациан, който вероятно знае всичко за миналото му. А сега, господа — изправи се Корбет и се взря в пода, — забравете за хляба. Искам да напуснете Мисълам преди свечеряване и да не се връщате никога повече.
— Ами „Сангуис Кристи“? — настоя Ла Марш. — Къде е?
— Не знам — отвърна му Корбет, — но когато го открия, ще го върна на законния му собственик — краля. После магистърът ви е свободен да преговаря с него. А сега сбогом, господа.
Корбет запристъпва заднешком към вратата, а Ранулф го последва. Кралските служители слязоха в общото помещение. Кръчмарят се разтича да ги обслужи, но Ранулф само му махна с ръка и двамата с Корбет излязоха на площада.
— Можеше да знаят още нещо, господарю.
— Едва ли — погледна Корбет към небето. — Те са обикновени пратеници, изпроводени в Мисълам, за да получат нещо от брат Грациан в подходящия момент.
— Но нали лорд Скроуп каза, че брат Грациан лично ще занесе кръста в Лондон?
— О, сигурен съм, че щеше да тръгне натам — усмихна се Корбет, — а любезните господа горе щяха да го ограбят по пътя. Доминиканецът щеше да отиде в Лондон и да се престори на света вода ненапита, а кралят нямаше да има друг избор, освен да повярва на твърденията му. А сега, Ранулф, кажи на Чансън да доведе конете. Време е да се връщаме в Мисълам. В ума ми се оформят някои съмнения, но първо трябва да разпитам мастър Клейпоул и брат Грациан.
— Не се ли тревожите за тамплиерите?
Корбет поклати глава.
— Те са воини, а в момента са принудени да си делят тази таванска стаичка, да се обличат в мърляви парцали и да ядат гранясала храна. Орденът ги е пратил да приберат съкровищата на тамплиерите, но са се провалили. Затова ме причакаха на онази пътека. Били са отчаяни. Дошли са тук с надеждата, че брат Грациан ще им предаде „Сангуис Кристи“, но изведнъж някой убива лорд Скроуп, а „Сангуис Кристи“ изчезва. Ето защо ме нападнаха. Убеден съм, че магистърът им в Лондон никак няма да се зарадва на новините, които ще му занесат, но пък те самите с удоволствие ще се махнат от тази смрадлива дупка.
— Но те ви причакаха! Вас — човека на краля.
— Както казах, били са отчаяни. Какво можем да направим, Ранулф, да ги арестуваме ли искаш? Те също ще настояват, че са недосегаеми за светския съд. Ако си тръгнат до залез-слънце обаче, няма защо да се тревожим за тях. А пък лорд Скроуп е мъртъв, така че брат Грациан ще спре да му праща заплахи. Нашият доминиканец има да отговаря за много неща.
После кралските служители се качиха на конете си и потеглиха. Тъкмо бяха стигнали до средата на площада, когато Корбет чу някой да го вика и видя Пениуорт да тича към тях, размахал ръка.