— Какво имате предвид?
— Не можеше да стои на краката си. Не знам дали го бяха упоили, или беше препил с вино.
— Какво ви призна?
— Нищо съществено. Заваляше думите и се вайкаше, че са го предали, но все още се надяваше нещата да се наредят — доминиканецът сви рамене. — Как можех да го изповядам? В състоянието, в което беше, той не заслужаваше опрощение. Тръгнах си, а на следващата сутрин го обесиха.
— А обвиненията срещу Свободните братя?
— Ами — доминиканският монах потри мършавото си лице, — имаше известна доза истина в тях. Членовете на братството несъмнено бяха развратници. Бог да ми прости, но и аз имам пръст в раздухването на подозренията и слуховете за тях. Със сигурност бяха еретици, сър Хю. Не приемаха учението на Църквата по редица важни въпроси.
— Смятате ли обаче, че заслужаваха да ги застигне такава внезапна и жестока смърт?
— Не. Това беше работа на Скроуп и Клейпоул. Те посяха семето на всички лъжи и обвинения срещу Свободните братя. Настроиха Мисълам срещу тях, а после Скроуп пожъна реколтата и в една зимна утрин ги изби.
— Заплахите към лорд Скроуп бяха ваша работа, нали?
Грациан се намръщи.
— Разбира се — прошепна той.
— Вашите стари приятели тамплиерите ли ви дадоха тази задача?
— Всичко се корени в Ако — отвърна Грациан. — Нека ви обясня.
Корбет кимна в знак на съгласие.
— Сарацините превзеха стените и изтласкаха бранителите към улиците на града. Някои от бегълците успяха да се доберат до пристанището. Тамплиерите, включително и аз, отстъпихме към главната кула, която гледа към морето. Към нас се присъединиха и други, сред които бойците от Мисълам, водени от лорд Скроуп. Битката беше кървава, сър Хю, вкопчихме се в яростен ръкопашен бой с врага. Накрая все пак успяхме да се заключим в крепостта, а сарацините ни обсадиха от всички страни — Грациан попи избилата по челото му пот. — Накратко, в крепостта на тамплиерите имаше таен тунел, който водеше до пристанището. Самият тунел беше безопасен, но пристанището гъмжеше от сарацини. Водачът на тамплиерите потърси доброволци, които да проучат тунела, да видят какво е положението на пристанището, да осигурят кораб за бягство и да се върнат за останалите. Хората, разбира се, се възпротивиха — войниците бяха ранени и изтощени. По време на отстъплението братовчедът на лорд Скроуп, Гастон де Беарн, също беше получил сериозно нараняване и беше настанен заедно с останалите пострадали в малката лечебница. Бяхме в безизходица. Скроуп се обяви за доброволец, Клейпоул също. Бях видял колко безмилостен е Скроуп и прецених, че ще е по-безопасно да отида с него, отколкото да остана в крепостта. И така, в един ранен следобед тръгнахме. Тъкмо се готвехме за път, когато сарацините нанесоха последния си удар. Трябваше да се оправяме сами. Лорд Скроуп ни поведе по каменните коридори. Отиде да види Гастон в лечебницата и ни каза да го изчакаме отпред. Постоя известно време вътре. После излезе с пръстена на Гастон в ръка и изглеждаше сломен от скръб. Каза ни, че братовчед му е мъртъв и че вече нищо не можем да направим за него.
— Смятате ли, че може той да е убил Гастон? — попита Ранулф.
— Възможно е — промърмори Грациан. — И на мен ми е хрумвало. Може да го е убил от състрадание. Гастон беше твърде зле ранен и беше опасно да се мести, а ако попаднеше в ръцете на сарацините… — Грациан видимо потрепери. — По това време всички вече бяхме ужасени и плувахме в пот, с изключение на Скроуп. Той беше неустрашим — запази присъствие на духа, въртеше ожесточено меча и разчиташе само на себе си. Каза, че трябва да спасим съкровището на тамплиерите. Възразих, но Клейпоул настоя да следваме нарежданията на Скроуп. Тогава разбрах, че всичко е било предварително планирано. Освен това, когато Скроуп си наумеше нещо, Клейпоул, неговата сянка, никога не му се противопоставяше. Да — усмихна се слабо доминиканецът, — още тогава забелязах приликата между Клейпоул и неговия господар. Където и отидеше Скроуп, Клейпоул неизменно го следваше. Боже, прости ми — прошепна той. — Скроуп възнамеряваше да ограби съкровищницата, да намери път за бягство и да се измъкне, без да поглежда назад — доминиканецът си пое дълбоко дъх. — Съкровищницата се намираше близо до входа на тайния тунел и се охраняваше от един тамплиер. Войникът препречи пътя ни и каза, че са му наредили да не пуска никого вътре. После събитията се развиха светкавично — Грациан облиза устни. — Скроуп набързо преряза гърлото на пазача. Не обърна внимание на протестите ми, нарече войника глупак и каза, че няма смисъл да оставяме всички тези скъпоценности на сарацините. Взе ключовете от мъртвия и се натовари с толкова съкровища, колкото можеше да носи. Бог ми е свидетел — вдигна ръка Грациан, — че аз не взех нищо. Скроуп и Клейпоул обаче напълниха торбите си. След това изтичахме към тунела, който представляваше дълъг подземен коридор и извеждаше на брега на морето. Когато стигнахме до пристанището, видяхме, че сарацините вече са превзели части от него. Скроуп уби двама вражески разузнавачи и ни изкрещя да го последваме. Никога няма да забравя как изглеждаше крайбрежието — по вълните се носеха салове, заобиколени от трупове и вързопи с техните вещи. Скоро открихме някаква лодка, която се беше откъснала от един от корабите. Качихме се в нея и Скроуп настоя да тръгваме. Пренебрегна молбата ми да се върнем, като каза, че крепостта на тамплиерите едва ли е оцеляла след последната атака. В известен смисъл — въздъхна Грациан — той беше прав. Излязохме в открито море и една венецианска галера ни прибра. Крепостта на тамплиерите действително беше превзета при последната атака и всички вътре бяха избити.