— Не сме го решили ние. Пазителите са единствените, които могат да наредят образуването на нова глутница.
— Но нали току-що каза, че двамата алфи се събират, за да създадат нова глутница? — за миг гласът му изневери.
Кимнах, усещайки как горещината, избила по бузите ми, плъзва по шията ми.
„Трябва да му кажа; той трябва да знае.“
Само че не исках да му казвам. Сигурна бях, че щом научи истината, ще спре да ме докосва и самата мисъл за това ме накара да изпитам непозната дотогава празнина.
— Да не искаш да ми кажеш, че ще… се събереш — той едва не се задави с думата, — с Рен Ларош само защото са ти наредили да го сториш?
— Не е толкова просто — сгънах колене пред себе си и ги обгърнах с ръце. — Рен, аз, всички ние, сме се родили единствено за да образуваме нова глутница. Това е причината, поради която Пазителите са ни създали. Те са решили, че родителите ни трябва да се съберат, те решават какво ще стане с нас. Нашият съюз е символ на съюза между Пазители и Стражи.
Докато говорех, Шей бе скочил на крака.
— Да не би да излизаш с Рен?
— Не става точно така — аз също се изправих. — Не разбираш. Нямаме право да… бъдем заедно преди съюза.
— Съюза? — той се извърна, като поклащаше глава и си мърмореше нещо, което не можех да чуя, а когато отново ме погледна, устните му бяха свити с отвращение. — Искаш да ми кажеш, че ще се омъжваш? За този идиот? Кога?
— В края на октомври — отвърнах, като сложих ръце на кръста си. — И той не е идиот.
— Е, значи добре го прикрива. На колко години си? — изгледа ме изпитателно. — На осемнайсет?
— На седемнайсет.
Той се наведе към мен и ме сграбчи за раменете.
— Това е лудост, Кала. Кажи ми, че нямаш намерение да се подчиниш ей така. Не те ли е грижа?
Знаех, че трябва да се отскубна от него, ала в очите му се четеше такава загриженост, че не се осмелих дори да помръдна.
— Грижа ме е. Но решението не зависи от мен — не можех да откъсна очи от неговите. — Мой дълг е да служа на Пазителите, както всички Стражи преди мен и както всички, които ще дойдат след мен.
— Разбира се, че зависи от теб!
Съжалението, изписало се по лицето му, ме разгневи и аз го блъснах. Той не можа да се задържи на крака и падна на земята.
— Не знаеш нищо за моя свят — яростно изсъсках.
Той се изправи с изненадваща пъргавина.
— Може и да е така, но знам, че е абсурдно да казваш на някого кого може и кого не може да обича.
Въпреки очевидната ми враждебност, той отново се приближи и улови ръката ми.
— Абсурдно и жестоко. Заслужаваш нещо по-добро.
Пръстите ми потръпнаха под допира му; неканени сълзи изпълниха очите и потекоха по бузите ми.
„Защо продължава да ме докосва? Нима не разбира?“
Издърпах ръката си от неговата и залитайки, направих крачка назад.
— Нямаш представа какво говориш! — опитах се да изтрия очите си, ала сълзите продължаваха да ме заслепяват.
— Не плачи, Кала — отново бе съвсем близо до мен, докосваше лицето ми, бършеше сълзите ми. — Не си длъжна да го правиш. Не ме е грижа кои са тези Пазители. Никой не може да има такъв контрол над живота ти. Това е нелепо!
Изгледах го сърдито, оголвайки заострените си зъби срещу него.
— Слушай ме внимателно, Шей — думите ми изсвистяха като камшик. — Ти си глупак. Не знаеш нищо. Не разбираш нищо. Стой далеч от мен!
— Кала! — той посегна към мен, ала отскочи, когато приех вълчата си форма и щракнах заплашително със зъби.
Чувах как продължава да вика името ми дълго след като се изгубих в сенките на дърветата.
10
Вече се бе стъмнило, когато най-сетне бутнах входната врата. Умиротворяващи ноти, изсвирени на пиано, изпълваха къщата — традиционният съпровод на вечерите, когато родителите ми не трябваше да патрулират. Обгърнати от мелодиите на Шопен, те се наслаждаваха на спокойствието, майка ми — с чаша вино в ръка, баща ми — като отпиваше от любимото си уиски. Тази вечер баща ми щеше да седи в кожения си стол, докато майка ми бродеше из горите край Халдис.
Бавно се заизкачвах по стълбите, чувствайки се като парцал. Единственото, което исках, бе да си взема гореща вана, да заспя и никога вече да не се събудя.
Когато стигнах най-горното стъпало, откъм стаята на Ансел се разнесе странно трополене. Поспрях пред вратата и тъкмо се канех да почукам, когато тя се отвори.