— Здрасти, Кала!
На прага, силно зачервена, стоеше Брин. Погледна ме за миг и побърза да извърне очи; мускулите по лицето й играеха.
— Още ли си тук?
Мисълта ми бързо направи сметката — бях я оставила, седнала на кухненската маса, преди близо дванайсет часа.
Погледът й обходи празния коридор.
— Ъ-ъ-ъ. Да. Бях… помагах на Ансел да си напише домашното — пръстите й потропваха по бедрото, а очите й все така ме избягваха.
— Аха. Сигурно доста е изостанал?
Ъгълчетата на устните й потрепнаха в усмивка.
— О, не бих казала.
— Благодаря за помощта, Брин! — обади се Ансел от вътрешността на стаята.
— До утре, Кал — сбогува се Брин и хукна надолу по стълбите. Проследих бързото й отдалечаване с присвити очи, преди да вляза в стаята на Ансел. Той се бе изтегнал върху леглото си и небрежно прелистваше антология с английска поезия.
— Как мина патрулът? — попита, давайки си вид, че чете.
— Добре — приседнах в края на леглото. — Как мина твоят ден?
— Прекрасно — измърка той.
— И защо? — попитах аз и подпрях брадичката си с ръка. Ансел се изпъна и бутна книгата настрани толкова рязко, че тя се търкулна от леглото.
— Това не е ли домашното ти? — махнах към падналата антология, но той не ми обърна внимание.
— Трябва да поговорим — заяви брат ми и се изпъна още повече.
— Така ли? — изтегнах се и аз върху леглото. — За какво?
Той продължаваше да ме гледа настойчиво.
— За мен и Брин.
— Да? — повдигнах вежди и се заиграх с покривката на леглото. По лицето на брат ми се изписа раздразнение.
— Имам предвид за мен и Брин.
„О, Господи.“ Очаквах го от известно време. „Горкият Ансел.“
— Чух те и първия път. Какво за вас двамата?
— Стига, Кал. Не се прави, че не разбираш.
— Очевидно не разбирам.
Всъщност беше ми съвсем ясно какво се опитва да ми каже Ансел, но въпреки това се надявах, че греша… заради доброто на всички ни.
Гъста червенина изби по врата му и плъзна нагоре. Той се прокашля.
— Имам предвид… не си ли забелязала как аз…?
Той поклати глава и заби юмрук във възглавницата си с такава сила, че тя се пръсна по шевовете и във въздуха се разлетяха гъши пера. Надигнах се и го погледнах.
— Кажи ми какво става.
Той раздвижи устни, сякаш репетираше наум някаква реч, после си пое рязко дъх и се хвърли с главата напред.
— Искам да бъда с нея. След като новата глутница се сформира. Искам Брин да ми бъде партньор.
— Ансел!
Оказа се по-лошо, отколкото очаквах.
— Виж, Кал. Обичам Брин. Безусловно. От цялото си сърце. Всичко онова, за което четеш по книгите и виждаш във филмите. Тя е единственото, което искам на този свят. Но трябваше да се убедя, че имам шанс. Затова днес й казах какво чувствам.
Думите, които знаех, че трябва да изрека, отекваха в ума ми, ала един въпрос ги заглуши:
— Какво ти отговори тя?
Лицето му грейна.
— Позволи ми да я целуна. Мисля, че й хареса.
Простенах, но усетих и зрънце облекчение. Може би все пак не беше толкова сериозно, колкото си бях помислила.
— За Бога, Ан, говорим за Брин! Знаеш, че тя би опитала от всичко.
И като махнах към вратата, добавих:
— Нали видя как изхвърча оттук, щом се прибрах. Извинявай, миличък, но според мен сега Брин умира от срам.
— Не. Притеснява се, че може да се ядосаш. Всъщност, бои се да не й отгризеш ухото.
— Виж — опитах отново, като се надявах, че няма да приеме разочарованието твърде тежко. — Знам, че си падаш по Брин, откакто се помниш, но не искам да храниш празни надежди.
— Стига де, Кала! Вече не съм дете. Това е сериозно.
— Много си самоуверен — подхвърлих, разтревожена от широката му усмивка.
— Ами ако ти кажа, че тя ме остави да я целувам в продължение на четири часа? — подхвърли той, полупритворил сивите си очи, и аз замалко не паднах от леглото.
— Какво?!
— И не само се целувахме — продължи той и по лицето му се изписа лукаво изражение.
— Ансел! — зяпнах насреща му, осъзнавайки колко бях подценила ситуацията.
Той заподскача върху леглото със светнало от щастие лице.
Аз се изтърколих по корем, сграбчих най-близката възглавница и забих зъби в копринената калъфка.