Шей се спусна към мен — явно си беше помислил, че едва се държа на краката си.
— Кала, какво се е случило?
— Не искам да говоря за това! — сопнах се аз; гневът отново започваше да се надига в гърдите ми.
Шей ме хвана още по-здраво.
— Някой нарани ли те?
Поклатих глава и прокарах език по устните си, без да свалям поглед от лицето му. Защо пък да не им отмъстя?
Прогонвайки жегналите ме за миг угризения, се възползвах от предположението му, че съм на път да се разплача, и го оставих да ме притегли към себе си.
— Можеш ли да ми кажеш какво стана? — каза той. — Наистина искам да ти помогна.
Положих чело на шията му, като прекрасно осъзнавах, че онова, което искам от него, не е помощта му. Хладният мирис на кожата му ми подейства успокояващо, ала ясно чух как пулсът му се ускори, когато го докоснах. Това само още повече разпали желанието ми. Притиснах се в него, наслаждавайки се на топлината на мускулите му, които изведнъж се бяха напрегнали.
— Искаш ли да се разходим? — прошепна той в косата ми. — Още не съм бил в училищния парк.
— Става — съгласих се и той ме пусна.
Излязохме заедно и прекосихме паркинга, от другата страна, на който имаше цветни лехи и грижливо поддържан жив плет. Едва бяхме направили няколко крачки, когато се натъкнахме на двама ученици, момче и момиче, вплетени в прегръдка под живописна арка, обрасла с увивни растения. При вида ни двамата побягнаха като уплашени сърни.
Гледах ги как се отдалечават и се питах какво ли е да откраднеш няколко мига на желание и да ги скриеш от света.
Шей крачеше до мен, без да продумва. Погледнах дланите си и видях, че и последната следа от порязването беше изчезнала.
— Съжалявам, задето бях толкова груба днес — казах и го улових за ръката.
Леко насмешлива усмивка изви устните му.
— Винаги си по-мила, когато телохранителят ти не е наблизо.
— Кой? — намръщих се аз.
— Висок, тъмен и свиреп — промърмори Шей; пръстите ни се преплетоха.
— Имаш предвид Рен? — Не издърпах ръката си, макар че за миг се зачудих дали не трябва да го сторя.
Той не отговори, ала видях как стисна челюсти.
— Държанието ми няма нищо общо с него — отсякох, неспособна да обуздая напълно раздразнението си. — Ядосана бях на теб.
— Както кажеш.
Шей пусна ръката ми — явно не само аз бях сърдита.
— Да минем оттук — предложих и свих по една пътечка.
За разлика от останалите алеи, тя не беше покрита с чакъл или обградена от кръгли речни камини. Високи вечнозелени дървета се сключваха над нея и лъчите на следобедното слънце се процеждаха между клоните им. Спрях едва когато достигнахме любимото ми място, и се настаних, полускрита, между високите папратови стъбла.
Шей преценяващо огледа обградената с борове полянка.
— Хубаво местенце.
— Да — съгласих се и протегнах ръце нагоре, наслаждавайки се на топлите лъчи. — Идвам тук, когато искам да остана сама.
— Изглежда доста закътано — каза той и приседна до мен.
Роклята ми се бе вдигнала, докато сядах между папратите, и сега видях как очите на Шей се плъзнаха там, където кожата се скриваше под мекия плат. Приведох се към него.
— Целуни ме — думите ми прозвучаха като заповед и той настръхна. — Моля те.
Дори не подозирах, че може да ми е трудно да помоля за нещо, което исках. Не бях свикнала да моля за каквото и да било.
Само веднъж, само този път щях да запратя всичко по дяволите — и Пазителите, и техните закони. Така им се пада, задето ме карат да прекарвам повече време с някой, който е така привлекателен като Шей. Първата ми целувка трябва да бъде само моя.
Шей се изправи.
— Не ме разбирай погрешно, Кала. Наистина го искам…
— Искаш го? — топлината, която ме обля при думите му, бързо отстъпи място на огромна празнина. „Ала няма да го направиш.“
— Разбира се — той скръсти ръце на гърдите си и мускулите му се очертаха още по-ясно. — Само че ти си разстроена, а и не съм съвсем сигурен защо ме помоли да го направя. Ако това изобщо беше молба.
Придърпах роклята си надолу.
— Забрави.
— Ще ти помогна с всичко, което мога, за това, което те е разстроило. Но тази сутрин ти ми каза да стоя настрана и нямам намерение да те целуна сега, за да можеш утре отново да ме отрежеш.