— Кала, какво става?
— Сега е мой ред да задавам въпроси — поклатих глава.
Той побърза да кимне и аз посочих с треперещ пръст книгата, която все още беше на земята.
— Кой си ти, Шей? Кой си в действителност? И откъде имаш това?
— Знаеш кой съм. Аз съм си аз. Не съм те излъгал за нищо — в гласа му се прокрадна засрамена нотка и той се изчерви. — А книгата взех от библиотеката на вуйчо ми.
Слушах го с вдигнати ръце, готова да го ударя, ако се наложи.
— И той няма нищо против да му взимаш книгите?
Шей се заигра с ципа на якето си.
— Е, не съвсем.
Личеше си колко му е неприятно, че ме е уплашил така. Приклекнах и докоснах пръстта, с надеждата, че допирът на земята ще ми помогне да се успокоя.
— Какво значи „не съвсем“?
— Боск каза, че цялата къща е на мое разположение, но ме помоли да не влизам в библиотеката. Той колекционира редки книги. Намекна, че един тийнейджър не знае как да се грижи за тях.
— Може би е имал право — подхвърлих и посочих книгата, която продължаваше да лежи на земята. Шей изсумтя и побърза да я вдигне и да я изтупа от пръстта.
— Не беше по моя вина. Ти ме стресна — той притисна книгата до гърдите си. — Обикновено се грижа добре за книгите си. Никога не бих я изнесъл от дома на Боск, ако не исках да ти я покажа. А и смятам, че забраната му да ползвам библиотеката, е несправедлива — той извъртя очи нагоре. — Стига дотам, че я държи заключена по всяко време.
— Ако вратата е била заключена, как си се добрал до книгата? — попитах и прокарах пръсти по кората на най-близкото дърво.
По устните му пробяга дяволита усмивка.
— Не чета само философия. Като по-малък минах през бунтарска фаза, когато бях твърдо решен да стана професионален крадец. Тогава четях доста „Крадци и крале“.
Повдигнах вежди и той се засмя.
— Комикс. Както и да е, научих се как да си служа с шперц. Все още доста ме бива. Беше страхотно да мога да се измъквам от общежитието на училището, когато си поискам.
Въпреки опънатите ми нерви, не можах да не се разсмея при мисълта как Шей се промъква по безлюдните коридори на някое елитно училище късно през нощта.
— Но защо си се преместил? — попитах. — След като така и така си живеел в общежитие?
— Логичен въпрос — той закрачи напред-назад. — Според вуйчо ми познатото води до леност; трябвало да видя различни части на света. Мен ако питаш, вече съм видял повече от достатъчно.
— Така изглежда — съгласих се.
— Не е лесно да се местиш толкова често. Нямам корени. Нямам истински приятели. Затова смятам, че Боск ми е длъжник — Шей се замисли. — Освен това имам непоносимост към всякаква цензура. Не вярвам в забраненото познание.
Думите му бяха изпълнени с такава увереност, че усетих как ми прилошава. Нямаше никаква представа колко тънък е ледът под краката му.
— Значи си голям почитател на Ева? — попитах аз.
— Смятам, че незаслужено има толкова лоша слава. Аз бих избрал Дървото на познанието пред Райската градина, без изобщо да се замислям — той се ухили широко. — А и вече съм бил в „Едем“ и не мисля, че е нещо особено.
— Не знам защо ми се струва, че версията на Ефрон не може да се сравнява с оригинала — промърморих, полускрита зад едно дърво.
— Но дори да оставим настрани изкушението на заключената врата — продължи Шей, — смятам, че искането на вуйчо ми е нелепо и дори обидно. Живели сме по целия свят и винаги ме тикваха в някое тъпо общежитие. За първи път живея в неговата къща и той ми излиза с това безумно правило. Обичам книгите, особено старите книги, и никога не бих ги повредил. Тази привлече вниманието ми. Според мен е от края на Средновековието или малко по-късно, не мога точно да определя. Няма нито име на издател, нито нищо.
— Не се учудвам.
— Чела ли си я? — попита той.
— Не — ръцете ми отново започнаха да треперят. — Не съм.
— Но ти е позната? — той пристъпи към мен и аз оголих зъби насреща му.
— Не се приближавай! Дръж я далеч от мен!
Шей завъртя книгата, така че корицата да е обърната към него.
— Ти се боиш от нея! — погледна първо книгата, а после мен. — Защо се боиш от книга, която не си чела?
„Мога ли да му кажа истината?“ Твърде много парчета от пъзел, който нямах представа как да сглобя, се трупаха около мен.
Той отвори книгата. Аз изскимтях и той побърза да я затвори.
— Добре, няма да я разглеждаме. Разбрах. Просто исках да ти покажа картата.