— Казах, че Боск ме изпрати при тях — той отново се залови да разглежда музикалната ми колекция. — Не съм приел вярата им… засега. Значи, низвергнати ангели, война против небето… на прав път ли съм?
— Не съм казвала, че хората никога не са се доближавали до истината. Но всичко е било само догадки, а аз се опитвам да ти кажа какво наистина се случва. Пък и войната се води тук, не на небето.
— Значи Древните, които отказали да се подчинят… това са Търсачите? Затова е цялата война?
Хвърлих поглед в огледалото за обратно виждане, тъй като все още се ужасявах, че може да ни наблюдават.
— Пазителите бдят над свещените места на Древните. Именно от тях черпят силата, която използват, за да закрилят хората. Търсачите искат да завладеят тези места и да отнемат силата на Пазителите за собствените си цели. Ако успеят, хората ще бъдат напълно беззащитни пред жестокостта на Търсачите и ще се превърнат в техни роби. Търсачите ще се възцарят на земята и с равновесието на естествения свят ще бъде свършено. Целият замисъл на Съзиданието ще пропадне, всяка надежда ще изчезне и светът ще рухне. Свещените места трябва да бъдат защитени на всяка цена.
— И Стражите имат задължението да държат Търсачите настрани? — той затвори жабката; по лицето му изведнъж се изписа умора.
— Шей, добре ли си? — попитах и го докоснах. — Искаш ли да не говоря повече за това?
Той поклати глава и усетих едва наболата му брада върху ръката си.
— Не, искам да знам. Но честно казано, всичко ми звучи толкова невероятно. Донякъде ми се иска да повярвам, че си луда или че ме лъжеш. Ала после си спомням, че пред себе си имам момиче, което може да се превръща във вълк, когато си поиска.
Усмихнах се едва-едва.
— Значи Търсачите се опитват да се доберат до свещените места? — той свали ръката ми от лицето си и я взе в своята.
Беше ми по-лесно да говоря, когато усещах допира му, караше ме да се чувствам по-сигурна.
— Да. Но досега не са успели. Преди около триста години е постигнат забележителен прелом. Наричаме го Опустошението. Тогава за последен път била свикана армия от Стражи, която да се бие за Пазителите. Тя победила, макар и трудно, а Търсачите били преследвани и почти напълно унищожени.
— Тогава защо сте още тук?
— Сега сме много по-малко, тъй като Пазителите нямат нужда от армия. Но макар и значително отслабени, Търсачите все още представляват заплаха. Те водят партизанска война, със засади и внезапни нападения.
— Често ли ви се налага да се биете?
— Всъщност близо двадесет години не беше имало нападение — прехапах устни, но се насилих да продължа. — Допреди две вечери.
— Две вечери? — повтори Шей; стиснах ръката му още по-силно и той изведнъж ахна. — Имаш предвид в петък?
— Двамата мъже, които ни следяха — кимнах аз. — Това бяха Търсачи.
Той пусна ръката ми и се облегна на прозореца.
— Какво искаха?
Поколебах се. Не ми изглеждаше разумно да му кажа, че Търсачите преследват него, не и докато не разберях защо.
— Не съм сигурна.
Той потропа по стъклото.
— Вуйчо ми каза, че са били заловени. Мислех, че се е обадил в полицията.
— Не — стиснах волана с две ръце. — Единият беше убит. От мен. Другият бе отведен при Пазителите за разпит.
— Ти си убила един от тях? — Шей се долепи до вратата, възможно най-далеч от мен.
Изгледах го свирепо и видях как слага ръка върху дръжката на вратата.
— Аз съм воин, Шей. За това съм на този свят.
Замръзна върху седалката и аз се загледах в книгата, която почиваше в скута му. Страхът и неодобрението му ме жегнаха и скръстих ръце пред гърдите си; с всеки изминал миг настроението ми все повече се разваляше.
— Виж, не знам защо си тук, но е ясно, че Пазителите искат да те предпазят от нещо. Търсачите може и да са по петите ти, ала тук и Стражи, и Пазители бдят над теб. В достатъчно голяма безопасност си, но въпреки това е рисковано да носиш книгата у себе си.
Той отново я притисна до гърдите си.
— Това е единственият ми източник на информация за Боск, който, както самата ти ми обясни преди малко, няма как да ми е вуйчо. Освен това може да науча повече за теб и останалите като теб. А аз искам да опозная света ти. Нали сега съм част от него.
— Не! — свалих ръце от волана. — Не можеш да си част от него. Ти си просто човек. Не искам да пострадаш.
Той не отговори и аз го погледнах. Наблюдаваше ме изпитателно, ала в очите му вече нямаше страх.