„Чудесно! Вече няма смисъл да се крия.“ Изритах чантата към кухнята и прекрачих прага на всекидневната.
При появата ми родителите ми видимо се сепнаха.
— Здравей, Кала — майка ми проговори първа, опитвайки се да си възвърне самообладанието. — Не те чухме да се прибираш.
Баща ми се облегна в кожения си стол. Очите му бяха затворени, ала знаех, че е буден. Нотите на Шопен ромоляха около мен като бавен ручей, осветяван единствено от лунните лъчи.
— Здрасти — поздравих аз, сключила ръце зад гърба си. — Двамата с Рен ще се качим в стаята ми за малко.
— Звучи чудесно, скъпа — отвърна майка ми. — Не мислиш ли, че на Кала ще й хареса, Стивън?
— Да, сигурно — едва забележима усмивка изви устните на баща ми, нещо, което се случваше много рядко. — Рен е чудесен млад мъж… по нищо не прилича на Емил. Това беше много приятна изненада.
Примигах насреща му, без да мога да повярвам на ушите си. Баща ми продължи да се усмихва.
— Повярвай ми, Кала. Животът ти ще бъде много по-хубав, отколкото ако трябваше да се омъжиш за бащата на Рен.
— Ъ-ъ-ъ, окей — понечих да се върна в кухнята, като мислех колко ми се иска да знаех за какво говореха, преди да се появя.
— Кала! — спря ме ласкавият глас на майка ми. — Няма нищо лошо в това Рение да ти дойде на гости, но не забравяй, че си дама. Не позволявай някой погрешен избор да ти донесе срам.
— Разбира се — отвърнах, без да вдигам поглед от пода; мислех си за целувката с Шей и за това колко повече исках от него.
Когато се върнах в кухнята, видях, че по устните на Рен играе лукава усмивка.
„Ако е чул думите на майка ми, ще я убия!“
— Да вървим — махнах му аз и тръгнах по стълбите. — За какво говорихте с Ансел?
— Мейсън ми се обади, докато карах брат ти у дома. Искаше да се увери, че няма да му хрумне да се разправя с Лоуган или нещо такова.
Заковах се пред вратата на стаята си.
— Защо се е обадил на теб?
Заболя ме — Мейсън наистина ми нямаше доверие.
— Недей да заемаш отбранителна позиция, Лили — тихо се засмя Рен. — Мейсън предположи, че понеже си му сестра, хлапето може и да не се вслуша в предупреждението ти. Освен това, сега аз съм алфа-вълкът на глутницата. По правило първо трябва да се обръщат към мен. Дори преди да са се обърнали към теб.
— Сигурно си прав.
Жегна ме недоволство. С Рен до себе си вече нямах пълна власт над глутницата си. Мъжете винаги имаха по-голямо влияние от жените. Новата глутница щеше да се управлява от Рен. Моята работа щеше да е да му помагам и да се грижа останалите да му се подчиняват.
— Не става въпрос за теб, Кала — каза Рен. — Такива са правилата.
Кимнах и отворих вратата.
— О, не! — оказа се много по-лошо, отколкото очаквах.
Той подсвирна:
— Ако толкова мразиш дрехите, защо притежаваш такива купища? Чак подът не се вижда.
— Само минутка!
Награбих колкото можах повече дрехи и ги хвърлих в гардероба.
— Не се хаби заради мен — подхвърли Рен.
Когато поразчистих леглото, той се опъна върху него, облегнат на няколко възглавници, и ме повика с пръст.
— Ела тук.
Стори ми се, че сърцето ми ще изскочи от гърдите.
— Няма да те ухапя, Лили — засмя се той; кучешките му зъби не бяха заострени.
Приближих се бавно и спрях до него.
— Рен, ти знаеше ли за Мейсън и Нев?
Той кимна.
— Откога?
— Мисля, че от около шест месеца — сви рамене той.
— И останалите от глутницата ти го приемат?
— Горе-долу — в гласа му се промъкна смутена нотка.
— Какво означава това?
Той въздъхна.
— Сабин няма нищо против. Винаги е била много привързана към Нев. А Козет, общо взето, оставя Сабин да мисли вместо нея, така че и тя няма нищо против.
— Значи остава Дакс — казах аз.
Вместо отговор, Рен се обърна на една страна и посегна към ръката ми.
— Дакс не го приема, нали? — настоях, оставяйки го да ме притегли на леглото; сърцето ми заби учестено.
— Дакс смята, че поемаме твърде голям риск, ако позволим на Нев и Мейсън да останат заедно — обясни Рен, докато придърпваше тялото ми до своето. — Според него това е слабост. Заплаха за глутницата.
— Жалко — не можех да се начудя на невъзмутимия му тон.