„Как може да е толкова спокоен?“
Стомахът ми се сви.
„Няма защо да се учудвам — сигурно го е правил безброй пъти.“
— Няма значение — продължи той и усетих как мускулите на гърдите му се напрегнаха. — Дакс знае, че аз командвам и че Нев има одобрението ми. Двамата с Мейсън имат право да бъдат заедно, щом го искат.
— Значи сме на едно и също мнение — казах, прикривайки съмненията си; въпреки уверенията му, имах чувството, че Дакс не е останал никак доволен от нарежданията му.
— Отлично — лицето на Рен придоби решително изражение. — Значи няма да имаме проблем.
— Е, за какво искаше да говорим? — попитах; той ме притискаше толкова близо до себе си, че започвах да се чудя дали изобщо някога ще мога да се отпусна.
— Исках да се уверя, че си добре — чертите му се смекчиха и той понижи глас. — Толкова много неща се случиха напоследък; на никого от нас не му беше лесно. — Замълча за миг, а когато продължи, гласът му бе още по-тих: — Но за алфите е различно.
— Така е.
Дъхът ми спря, когато той плъзна пръсти по ключицата ми, а след това ги прокара през косата, разпиляна по раменете ми.
— Мога да бъда до теб, ако ми позволиш.
Той се наведе над мен.
— Какво правиш? — понечих да се отдръпна, ала ръката му се премести върху извивката на шията ми и ме спря.
— Нека те целуна, Кала — прошепна той толкова близо до мен, че усетих топлия му дъх върху устните си. — Не знаеш откога искам да го направя. Няма нужда никой да научава.
Отворих уста, за да си поема дъх, и в този миг почувствах устните му върху моите, меки като кадифе. Затворих очи и в гърдите ми сякаш запърхаха хиляди пеперуди. Уханието му ме обгръщаше — кожа, сандалово дърво и огньове, накладени през есента. Устните му се отдръпнаха от моите само за да се спуснат по шията ми.
Кръвта ми кипеше, цялата треперех.
„Нима това наистина се случва?“
Не можех да спра да мисля за Шей на поляната. За това как го помолих да ме целуне. Наелектризиращия допир на устните му върху моите.
„Ала мястото ми е тук.“
Опитах се да прогоня спомена за Шей.
Рен погали коляното ми, пръстите му се плъзнаха по бедрото ми.
— Почакай! — сграбчих го за ръката, когато понечи да повдигне края на роклята ми.
Той не освободи ръката си от моята, ала продължи да целува вдлъбнатината между шията и рамото ми.
— Защо не прескочим чакането? — прошепна във врата ми.
— Моля те, Рен — сърцето ми биеше толкова учестено, че с мъка си поемах дъх. — Прекалено бързаш. Трябва да изчакаме съюза.
Той изръмжа тихо и се обърна на една страна.
— Много скоро ще се убедиш, че отлагането на удоволствието не е нищо особено.
Взех ръката му в своята.
— Съжалявам. Не че не искам…
Не можах да довърша, осъзнала внезапно, че не знам какво всъщност искам.
— Мога да ти помогна с това — посегна към мен и аз скочих от леглото.
— Говоря сериозно, Рен.
— Добре — той бавно се изправи. — Това е непозната територия за теб. Глупава забрана. Надявам се, че Пазителите не са те превърнали в монахиня или нещо такова.
Грабнах най-близката книга от нощното шкафче и я запратих по него.
— Махай се от стаята ми!
Той я улови във въздуха и я постави върху леглото.
— По-спокойно, Лили. Шегата не струваше. Не исках да те обидя.
Продължавах да треперя от унижение.
— Нямаш представа какво е!
— Знам, знам. Наистина съжалявам — той се доближи до мен и улови лицето ми в двете си ръце. — Сигурен съм, че не ти е било никак забавно. Ти заслужаваш нещо по-добро.
Кимнах и той се приведе над мен и докосна устните ми със своите.
— Нека ти покажа колко приятно може да бъде. Довери ми се.
— Съжалявам, че се ядосах така — прошепнах аз.
— Няма нищо. Ти командваш. Няма да те притискам.
— Наистина, не ти се сърдя, просто съм ужасно уморена — приседнах на леглото. — Денят не беше лек.
— Така е — съгласи се той.
— Не можем ли да отложим всичко това. Вече…
— Нали ти казах — усмихна се той с усилие. — Ти командваш. Ще изчакам, докато си готова. До утре.
Целуна ме по челото и излезе от стаята, а аз се отпуснах върху възглавницата. Изобщо нямах чувството, че командвам каквото и да било, най-малко пък него. Целувките му още пареха устните ми, ала когато затворех очи, виждах единствено Шей.