16
Шей отгърна на следващата страница и си записа нещо, а аз се размърдах неспокойно.
— Не мога да повярвам, че не разрешават внасянето на напитки отвън. Как да изчета всичко това без кафе?
— Нищо не си изчела, Кала — напомни ми Шей, без да вдига поглед от книгата си. — Досега само седиш тук и гледаш как аз чета.
— Ами все още не си поискал да потърся нещо из рафтовете — отвърнах и хвърлих боязлив поглед към разтворената пред него книга. — Откри ли нещо полезно?
Той сви устни и аз побързах да уточня:
— Не се заяждам. Просто питах какво откри досега.
Шей се облегна назад.
— Изглежда, че е разделена на три части. De principiis priscis, което според мен е разказ за произхода на вашия свят. Следващата част се нарича De proelio… — той замълча и ме погледна очаквателно.
— Битка — казах аз.
Шей кимна и ъгълчетата на устата му се извиха в усмивка.
— Някак си бях сигурен, че знаеш какво означава.
Усмихнах се и протегнах ръце зад облегалката на стола. Дори самата мисъл за битка караше мускулите ми да потръпват неспокойно. Седях вече часове наред — първо в училище, а после в библиотеката. Шей ме погледа развеселено в продължение на няколко секунди и отново се обърна към бележките си.
— Може би в тази част се говори за Войната на магьосниците — предположи той и погледна към книгата. — Е, скоро ще разберем.
— А третата част?
Намръщи се и отметна кичур златистокестенява коса от челото си.
— Тя ми изглежда най-неясна. Просто не мога да разбера за какво е. — Той отвори книгата и запрелиства страниците, докато не стигна почти до края. — Освен това е и най-кратката от трите части. Praenuntiatio volubilis.
— Съобщение? — взех една химикалка и започнах да драскам върху тетрадката, която лежеше пред мен.
Шей се зае с латинския речник.
— Не мисля. По-скоро нещо като предсказание. Но втората дума предполага, че то не е неотменимо. Нали разбираш, като идеята за предначертаната съдба. За каквото и да се говори в тази част, то може да бъде променено.
— Значи книгата завършва с нещо, което тепърва ще се случи? — по някаква незнайна причина усетих, че настръхвам.
Шей изсумтя сърдито.
— Оказва се, че не. Току-що прескочих до края, за да видя дали няма заключение, което да хвърли светлина върху останалата част от книгата.
Той прелисти и последните няколко страници. По цялото ми тяло пробягаха тръпки.
— Е, какво пише?
Гласът му беше пълен с недоволство:
— Crux ancora vitae.
— Какво? — изправих се и закрачих напред-назад.
— Според мен е някаква поговорка или нещо подобно. Означава „Кръстът е котвата на живота“. Не знаех, че твоите магьосници са християни.
Показалецът му пробяга по редовете, а аз продължих да крача неспокойно около масата.
— Определено не са. И книгата не е християнска. Каквато и да е тази поговорка, не става въпрос за християнство; означава нещо друго.
— Грешиш, Кала. Като се вземат предвид особеностите на латинския език, както и ръкописът и илюстрациите, които сравних с други редки книги, не е трудно да се определи от кога датира текстът. Това е книга, написана през късното Средновековие или ранния Ренесанс, така че християнството не може да не е оказало влияние върху нея. А не забравяй и онова за кръста.
— Книгата може и да е създадена през Средните векове, ала съдържанието й е по-старо. Древните са се появили много преди християнството.
— Но ако книгата предхожда появата на християнството, какво, по дяволите, означава това? — Шей изсумтя сърдито и блъсна книгата настрани. — Някой трябва да обясни на този глупак как се завършва едно произведение. Никакво заключение, само някаква тъпа поговорка и рисунка.
Заковах се на крачка от стола му.
— Рисунка?
— Да. Рисунка на кръст — той отново придърпа книгата към себе си и се взря в последната страница. — Май наистина потвърждава теорията ти, че няма нищо общо с християнството. Определено не прилича на никой кръст, който съм виждал досега.
Приближих се още малко, мъчейки се да успокоя дишането си.
— Какво имаш предвид?
— Защо не погледнеш? — предложи той и вдигна глава; при вида на страха в очите ми се изправи и улови ръцете ми в своите. — Кала, разбирам, че се боиш от книгата. Но след като вече стигнахме дотук, смятам, че трябва да погледнеш.