Понечих да поклатя глава, ала той стисна пръстите ми още по-силно.
— Имам нужда от помощта ти — погледът му, нежен, но и предизвикателен, задържа моя.
Исках да възразя, ала всъщност бях наясно, че от момента, в който се съгласих да се срещнем в библиотеката, връщане назад нямаше.
— Добре.
Той ме отведе до масата и обърна книгата към мен. Цялата треперех, ала Шей се облегна на стола и сключи ръце зад главата си.
— Странно, нали? — каза той. — Имам предвид как две от линиите са различни, завършват по различен начин, така че кръстът изглежда асиметричен, въпреки че не е.
Преместих поглед от рисунката към него.
— Не ти ли изглежда познато?
— Познато? — учуди се той. — Какво имаш предвид?
— Шей, изглежда точно като татуировката на врата ти! — потупах аз рисунката.
Той се разсмя.
— Нямам никакви татуировки.
— Разбира се, че имаш — примигах насреща му.
— Мисля, че щях да си спомням, ако си бях татуирал каквото и да било — възрази той. — Чувал съм, че доста боли.
Той потръпна, когато посегнах към врата му и дръпнах яката на ризата. Татуировката си беше там, точно каквато си я спомнях. Абсолютно същият кръст, като този в книгата на Пазителите, се открояваше върху златистата кожа на Шей.
— Нали ти казах? Никакви татуировки — той понечи да се отдръпне, ала аз го стиснах за рамото.
— Шей, кръстът е татуиран на врата ти. Пред очите ми е.
Усетих как по цялото му тяло пробяга тръпка и го докоснах окуражително.
— Кала — прошепна той. — Сериозно ли говориш?
Коленичих до стола му.
— Да. Не мога да повярвам, че никога не си виждал собствения си тил.
Той сбърчи чело.
— Все някога трябва да съм го виждал. И не помня там да е имало татуировка. Къде е точно?
Прокарах пръсти по мастилените линии, изрисувани на врата му, и той потръпна от допира.
— Ето тук.
— Дай ми джобното си огледалце. Ще отида да проверя на огледалото в тоалетната.
С тези думи той скочи от стола и ме погледна очаквателно.
— Нямам огледалце.
— Какво? Е, все ще измисля нещо.
Той изчезна нанякъде, а аз се отпуснах в стола му и се върнах към книгата, която четях.
Когато няколко минути по-късно отново вдигнах поглед, го видях да се взира в мен изпитателно и сърдито.
— Това някаква шега ли беше?
— Намери ли джобно огледалце?
— Взех назаем от библиотекарката. Казах й, че имам проблем с лещите и че огледалото в тоалетната не увеличава достатъчно.
— Носиш лещи?
— Не — той си придърпа стол. — Не отговори на въпроса ми.
Изпънах рамене.
— Нямам никаква причина да те лъжа, Шей. Да не искаш да кажеш, че не си видял нищо на тила си?
— Точно това искам да кажа. На врата ми няма абсолютно нищо. Ни помен от татуировка. Още по-малко пък татуировка на някакъв странен кръст.
— Съжалявам, но кръстът е там. Не разбирам много от магиите на Пазителите, затова мога само да предполагам, че са ти направили нещо, за да не можеш да го видиш.
Отново погледнах рисунката в книгата и докоснах страницата.
— Стражите имат нареждане да не ти разкриват нищо за нашия свят, въпреки че имаме задължението да те пазим. По някаква причина Пазителите не искат да знаеш нищо за всичко това.
Шей пребледня.
— Значи вуйчо ми е направил някаква магия, за да не разбера за татуировката?
— Той не ти е вуйчо — напомних му меко, но категорично. — И да, според мен е направил точно това.
Шей облегна лакти върху коленете си и зарови лице в ръцете си. Изправих се нерешително и притеглих потръпващото му тяло към себе си. Сърцето ми заби учестено, ръцете ми трепереха. Знаех, че не бива да се приближавам твърде много до него, ала да го гледам в това състояние и да не сторя нищо, ми се струваше прекалено жестоко.
Той свали ръце от лицето си и ги обви около кръста ми. От пръстите му сякаш извираше топлина, която се разливаше по цялото ми тяло. Той ме притисна до себе си и допирът на лицето му върху шията ми наелектризира кожата ми. Нежно отметнах кичур златистокестенява коса от челото му и трябваше да прехапя устни, за да не го целуна.
— Благодаря ти — думите му излизаха с мъка и той прочисти гърлото си. — Не ми е лесно да свикна с мисълта, че нямам никаква представа кой съм в действителност.
Засмях се тихичко и той се напрегна.