— Е, предполагам, че ще трябва да се поучим от историята — промърморих, опитвайки се да скрия треперенето на гласа си.
— Не забравяй, че не живеем в Древен Рим — сопна се Шей.
— След като приключихме с този въпрос — казах, без да обръщам внимание на ядосаното му изражение, — може ли да се върнем към онова, което наистина има значение?
Той ме изгледа, без да каже нищо.
— Моля те — прошепнах.
— Добре — отстъпи той и отново отвори лаптопа си. — Ако приемем, че наистина аз съм Потомъкът, какво всъщност означава това?
„Благодаря ти.“
— Предполагам, че не е без значение от кого произхождаш — изрекох на глас.
Той кимна и сви рамене.
— От никого, който да е известен.
— Не си ли спомняш родителите си?
— Не. Загинали са в автомобилна катастрофа, когато съм бил на две години. Не си спомням даже как са изглеждали — той сложи разтворената книга в скута си и прокара пръсти по нарисувания кръст. — Нямам нито една тяхна снимка. Вуйчо Боск казва, че е най-добре да оставим миналото в миналото.
— Нямаш абсолютно нищо, принадлежало на родителите ти? — намръщих се. — Нито дори най-малкият спомен?
— Само едно одеяло, което майка ми изплела за мен — той се усмихна смутено. — Когато бях малък, го носех навсякъде, където отидех.
Заиграх се с крайчеца на плитката си, опитвайки се да не се засмея.
— Как са се казвали?
— Тристан и Сара Доран.
При думите му подскочих толкова рязко, че едва не се преобърнах заедно със стола.
„О, Господи! Тези имена! Не, не, не!“
Той ме погледна изумено.
— Какво има?
— Тристан и Сара? — повторих аз, борейки се с обзелия ме ужас.
— Точно така. Кала, какво не е наред? Още лоши новини?
— Имай предвид, че не знам какво означава това, но в нощта, когато бяхме нападнати пред клуба… — Лицето на Търсача изплува пред очите ми. — Онзи, когото заловихме жив — продължих аз, опитвайки се да не обръщам внимание на Шей, който изведнъж прежълтя. — Той спомена тези имена. Тристан и Сара.
— Един от мъжете, които ни нападнаха, е познавал родителите ми? — ясно видях как вените по врата на Шей се издуха.
— Не съм сигурна — опитвах се да бъда откровена, ала всяка дума, която изричах, ми приличаше на нишка, която при най-малкото подръпване заплашваше да унищожи всичко.
— Какво точно каза той? — по лицето на Шей се изписа напрегнато изражение и той се приведе напред.
— Попита къде си — отвърнах аз, напрягайки паметта си, за да си спомня и най-дребната подробност. — А после каза: „Той не знае кой е в действителност, нали? Не знае, че вие отвлякохте Тристан и Сара, нито какво смятате да правите?“
Шей сграбчи облегалките на стола.
— Нали каза, че Търсачите се опитвали да унищожат света? Нали те са лошите?
Кимнах, без да знам какво да отговоря.
Той се изправи, затвори лаптопа и грабна раницата си.
— Съжалявам, но трябва да се махна оттук. Има твърде много… — той поклати глава. — Трябва да остана сам. Но утре ще дойда.
Не помръднах, когато мина покрай мен, въпреки че с цялото си същество исках да тръгна с него.
— И още нещо, Кала — прошепна той в косата ми. — Не мисля, че лъжат само мен.
17
Шей не дойде за първия час. Усетих, че ми прилошава.
Възможно ли бе Пазителите да са му сторили нещо?
Прекарах следващите два часа, като си гризях ноктите и когато влязох в лабораторията по органична химия и го видях да седи на обичайното си място, едва успях да потисна желанието да се втурна към него и да го прегърна. Щом ме забелязаха, двамата ученици до него побързаха да се отдръпнат в другия край на масата. Шей проследи отстъплението им с крайчеца на окото си.
— Винаги ли имаш такъв ефект върху хората? — подсмихна се той.
— Обикновено. Като всички Стражи. Ти явно не си съвсем наред, щом не се боиш до смърт от мен — облегнах се на масата, опитвайки се да звуча нехайно. — Къде беше тази сутрин?
— Да не би да се притесни за мен? — усмивката му стана още по-широка. — Въпреки че не съм съвсем наред?
— О, моля ти се! — излъгах аз.
— Реших да избягам от часовете — той разсеяно завъртя молива, който държеше в ръка. — Тази сутрин изобщо не ми се ставаше.