— Трябва да знаеш — решимостта ми се разколеба за миг, но си поех дъх и се хвърлих с главата напред, — че не искам да се отдръпнеш от мен.
Тялото му се напрегна, а погледът му стана предпазлив, сякаш очакваше да кажа още нещо. Когато не го сторих, той внимателно издърпа ръката си от моята.
— Ще го имам предвид.
Заехме се с експеримента сред неловко мълчание. Когато часът свърши, се чувствах ужасно нещастна, а Рен си тръгна, без да каже нищо.
Когато влязох в столовата, всички от Халдис бяха насядали около обичайните ни две маси и си бъбреха щастливо. Дакс, Фей и Козет седяха заедно; Дакс ръкомахаше оживено, а двете момичета го гледаха с грейнали лица. Брин и Ансел бяха потънали в тих разговор, но с облекчение видях, че са успели да поразредят влюбените погледи.
Едва не се спънах, когато видях Сабин… широко усмихната. Беше седнала до Невил и Мейсън, който тъкмо показваше някакъв съмнителен начин за употреба на един банан. Тримата избухнаха в смях.
— Здрасти, Кал — каза Ансел, когато се настаних до него. — Искаш ли да размениш портокала си за една ябълка? Когато си приготвях обяда, ти вече беше взела последния.
— Добре — съгласих се и той веднага започна да рови в кутията ми за обяд.
— По-добре ли се чувстваш, Кал? — попита Брин. — През първия час не изглеждаше никак добре.
— Аха — уверих я, като побързах да грабна от ръцете на Ансел овесената бисквита, който той се опитваше да задигне от кутията ми. — Тази нощ не можах да се наспя. Сега съм по-добре.
Когато Рен се присъедини към нас, извадих сандвича с говеждо от хартиения плик, мъчейки се да си спомня какво е да имаш апетит. Не бях преглътнала и един залък, когато чух познат глас.
— Здравейте — звучеше, сякаш Шей беше точно зад мен. — Чудех се дали мога да се присъединя към вас?
Залъкът приседна в гърлото ми и така се закашлях, че очите ми се насълзиха. Ансел ме потупа по гърба и когато най-сетне успях да си поема дъх, се обърнах към Шей. „Недей. Не го прави. Нямаш представа какво означава това.“
— Добре ли си? — тонът му беше сериозен, ала очите му се смееха.
— Искаш да седнеш при нас? — с всяка дума, която се откъсваше от устните ми, изумлението ми нарастваше; нямах представа каква игра играе.
— Да. Ако нямате нищо против.
Разговорите около масата бяха секнали и всички вълци се взираха безмълвно в човешкото момче, което бе достатъчно смело или пък достатъчно лудо, за да пристъпи в затворения им кръг. Хвърлих поглед към масата, където седяха Пазителите. Точно както очаквах, Лоуган бе вдигнал тъмните очила на челото си, за да види какво ще стане. По лицето му се четеше лениво, макар и донякъде заинтригувано изражение.
— Разбира се.
Бързината, с която Рен се бе озовал до Шей, ме изуми.
— На всички отдавна ни се иска да те опознаем по-добре, Шей. Заповядай, седни.
„Всички?“
Самият Рен се настани до мен и придърпа плика с обяда ми пред себе си. Тънка усмивка изви ъгълчето на устата му.
— Кала, имаш ли нещо против да отстъпиш мястото си на Шей?
Шей се намръщи.
— Нищо не ми пречи да си взема стол от някоя друга маса.
— Няма нужда — ледено заяви Рен, без да откъсва поглед от мен.
Не бях сигурна какво се случва, ала когато ставаше въпрос за Шей, не исках да предизвикам Рен. Ако трябваше да обядвам на крак, така да бъде, реших аз и побутнах стола си към Шей.
Изведнъж нечии ръце се обвиха около кръста ми. Обърнах се тъкмо когато Рен ме притегли към себе си с мрачно задоволство в очите, сякаш току-що бе спечелил награда.
— Е, какво има за обяд? — придърпа ме той в скута си.
— Наистина няма да ме затрудни да си взема друг стол — съвсем ясно долових раздразнението в гласа на Шей.
В тъмните очи на Рен гореше предизвикателен пламък, ала аз не се боях.
— Не — казах на висок глас, опитвайки се да звуча спокойно. — Няма нужда.
— Не ми изглежда никак… удобно.
Обърнах се и видях как Шей стисна зъби, когато Рен ме притисна до себе си, обвил ръце около кръста ми.
— О, на мен ми е много удобно — измърка Рен; лицето ми пламна, когато усетих устните му върху тила си. — А на теб, Лили?
Шей потръпна при звука на гальовното обръщение и аз трябваше да впрегна цялата си воля, за да не зашлевя Рен през лицето. Беше прекалено жесток.
— Удобно ми е — отвърнах и хвърлих свиреп поглед на Брин, която пърхаше с мигли насреща ми; Ансел пък се бе ухилил глупашки.