— Е, вече не съм съвсем на мястото си и сред останалите хора. Не че някога съм бил на мястото си където и да било — той извърна поглед. — Точно затова помолих да седя на вашата маса.
Сърцето ми се сви при мисълта колко самотен трябва да е животът му, сега повече, откогато и да било.
— Все още можеш да седиш на нашата маса. Глутницата така или иначе трябва да те защитава. Просто внимавай малко повече. Ако не го предизвикваш, Рен няма да ти отвръща със същото, както стана днес.
— Едно не мога да разбера. Непрекъснато говориш за това колко сте силни. Стражите, имам предвид. Защо просто не им се опълчите?
— Да се опълчим? — свъсих вежди аз. — На кого?
— На Пазителите. Не знам защо се съгласи да прочетем книгата, но спомена, че си получила заповед, която не ти харесва. Защо изобщо изпълнявате каквито и да било заповеди?
— Това е наш дълг. Работата ни е свещена — подвих крака под себе си. — А и ни се отплащат за нея. Пазителите ни осигуряват всички удобства. Къщи, коли, пари, образование — каквото и да поискаме, го получаваме.
— Освен свободата си — промърмори Шей и аз му хвърлих сърдит поглед. — Е, какво би станало, ако откажете да се подчините на някоя заповед?
— Това никога не се случва. Както казах, дългът ни е свещен. Защо бихме отказали?
— Поне на теория — той ме наблюдаваше изпитателно. — Имам предвид, че вие сте по-силни от тях, нали така?
— Физически, да — по кожата ми полазиха ледени тръпки и за миг гласът ми изневери. — Шей, когато каза, че ти се струва, че сенките в „Роуан“ те следват… Буквално ли имаше предвид?
— Как може една сянка да ме следва буквално? — той ми посочи един учебник по средновековна история и аз му го подадох. — Освен ако не е моята, разбира се.
— Виждал ли си сенки, мрачни силуети, които сякаш не принадлежат на никой предмет, да кръжат около теб или над теб? — трябваше да положа усилие, за да говоря спокойно.
Шей отвори книгата.
— Не. Това е просто едно старо, зловещо имение. Защо питаш?
— Не можем да въстанем срещу Пазителите, защото те няма да се сражават сами — казах аз.
— Какво? — Шей вдигна очи от книгата.
— Пазителите имат и други съюзници. Ние сме техните воини и защитаваме свещените места. Ала за личната си безопасност те разчитат на призраци.
— Призраци? — в очите му съвсем ясно прочетох страх.
— Техните лични телохранители — кимнах аз. — Призраците не принадлежат на нашия свят. Пазителите могат да ги призовават, когато поискат. Нищо не е в състояние да ги надвие и единствено Пазителите могат да ги контролират. Ако, чисто хипотетично, един Страж откаже да изпълни нарежданията на Пазителите… — гласът ми потрепери. — Или пък ако научат, че седя тук с теб и тази книга, ще изпратят някой призрак да се разправи с нас.
— Разбирам — бавно каза той. — И ти смяташ, че в къщата на вуйчо ми може да бродят призраци?
— Помислих си, че Боск може да ги е призовал, за да те пазят, когато го няма. Ала това би било твърде рисковано — без Пазител, който да ги държи под око, призраците са непредсказуеми. Животът ти би бил в опасност. Затова се тревожех — обясних и преплетох пръсти пред себе си.
Шей тръсна глава, сякаш се опитваше да прогони някаква неприятна мисъл.
— Е, щом рискуваш живота си, най-добре да се уверим, че си струва. Да се захващаме за работа.
Усмихнах му се благодарно.
— Съгласна.
— Мисля, че се натъкнах на нещо интересно — той придърпа книгата на Пазителите пред себе си и запрелиства страниците.
Приведох се към него, ала внезапно настръхнах и се изпънах, наострила уши към високите рафтове, които ни заобикаляха.
— Какво има? — попита Шей.
Чаках и се ослушвах. Нищо.
— Стори ми се, че чух някой между лавиците — поклатих глава. — Няма значение. Е, какво откри?
— Според историята, която си учила, кога е започнала Войната на магьосниците?
— Много преди писаната история на хората. Както ти казах, Пазителите са много по-древни от света, който ние познаваме.
— Не и според това тук — Шей посочи един пасаж в книгата.