По кожата ми пробягаха ледени тръпки.
Рен ме погледна и се усмихна, когато ме видя да треперя.
— Всичко е наред, Кала. Почти не я помня. А и нали работата ми е да убивам онези, които са отговорни за смъртта й. Не е толкова лошо. Бих го нарекъл дори справедливо.
Прехапах устни и го изчаках да продължи.
— Защо искаш да развалиш изненадата? — безгрижният му тон ме учуди. — Мислех, че много държиш на правилата на Пазителите.
— Би било добре да знаем поне нещо за онова, което ни очаква.
В отговор Рен посочи горелката.
— Имаш ли намерение да я запалиш? Трябва да нагряваме това нещо в продължение на двайсет минути — той хвърли поглед в учебника, — като бъркаме непрекъснато.
— А, да. Извинявай — грабнах запалката.
— Искаш ли ти да бъркаш? — попита Рен, докато поставяше стъкленицата над пламъка.
— Добре — съгласих се аз и той ми подаде стъклена бъркалка.
Бъркането се оказа доста скучна работа. Въздъхнах и се облегнах на масата. Рен се пресегна и улови едно от плисетата на полата ми.
— Прилича на акордеон. Не че не ти стои прекрасно.
— Благодаря — сухо отвърнах. — Мисля, че се нарича ситно плисе. Поне майка ми казва така.
— Мислех си за това, че уж вече официално излизаме.
— Е?
— Искаш ли да вечеряме заедно?
— На среща ли ме каниш? — попитах, мъчейки се да не обръщам внимание на лудешкото биене на сърцето си и вместо това се съсредоточих върху бъркането. — Кога?
— Преди съюза. Нека вечеряме заедно, а след това ще те заведа на бала за няколко часа, докато дойде време за церемонията.
Пръстите му оставиха плисетата на полата ми и се плъзнаха под ръба на светлосиния ми кашмирен пуловер. Допирът му ме накара да простена и побързах да го сграбча за китката и да отблъсна ръката му.
— В час сме! — просъсках през стиснати зъби.
Хвърлих бърз поглед наоколо и забелязах няколко чифта очи да се извръщат припряно. Ашли Райе ме гледаше убийствено. Не можах да събера сили да се обърна към Шей.
Широко ухилен, Рен се мъчеше да се отскубне от хватката ми.
— Нали трябваше да бъркаш?
— Дръж се прилично — ощипах го предупредително и го пуснах, за да се върна към задачата за часа.
— Малко вероятно — отвърна той, ала се задоволи с това да улови свободната ми ръка; изпепеляваща топлина се разля от върховете на пръстите по цялото ми тяло. — Е, искаш ли да вечеряме заедно, преди да отидем на бала? Мислех, че няма да е лошо да прекараме малко време сами.
Палецът му погали опакото на ръката ми и коленете ми омекнаха.
Прокашлях се.
— Сами?
— Да — отвърна той. — След като ти ме отряза, трябваше да ловувам с Дакс. Не мога да кажа, че останах разочарован от лова. Той съвсем сам се справи с огромен мъжкар.
— Впечатляващо! — повдигнах вежди.
— И още как. Така или иначе, Дакс не е партньорът, на когото се надявах. Напоследък си толкова заета да се грижиш за хлапака на Лоуган, че нямаш никакво време за мен.
— Не ставай гаден.
— Просто си мислех, че заслужаваме поне една истинска среща.
— Предполагам, че е така — с усилие отвърнах. Още отсега си представях как ще реагира Шей, когато му кажа.
— Не ти ли харесва? — закачливата нотка в гласа му се стопи.
— Не. Имам предвид, да — заекнах аз. — Бих искала да вечерям с теб. Просто се изненадах. Смятах, че глутницата ще отиде на церемонията заедно.
Той се приведе към мен и прошепна:
— Според мен малко тет-а-тет звучи доста по-съблазнително, не мислиш ли?
Нежно гризна ухото ми и мускулите ми сякаш се разтопиха. Стъклената бъркалка се изплъзна от ръката ми и трябваше да уловя ръба на масата, за да не падна.
Рен се отдръпна разтревожено.
— Добре ли си?
Кимнах, тъй като не бях сигурна, че съм в състояние да говоря. Той се усмихна и се върна към учебника.
— Така, да видим какво следва. Трябва ни тензух. Къде е тензухът?