Той затърси из материалите за часа, докато аз се мъчех да си припомня как да дишам.
До края на урока гледах да се държа на безопасно разстояние от Рен. Той беше в опасно игриво настроение, а моите реакции бяха достатъчно непоследователни, за да имам основание да се боя, че при някоя от поредните му прояви на внимание може да разлея нещо леснозапалимо и да подпаля масата.
Когато часът свърши и отидох да си взема обяда от шкафчето, Шей се присъедини към мен.
— Да не се каниш да ме изпратиш до столовата? — попитах го.
Той изрита една празна кутия от „Кока-Кола“ и тя се затъркаля по коридора с дрънчене.
— Днес Рен беше доста дружелюбен, а?
„Чудесно!“
— Никой не те е карал да ни следиш през целия час — отвърнах аз.
— Нямаше нужда да ви следя, за да забележа — изсумтя той сърдито. — Той не се отлепи от теб.
Изчервих се.
— Госпожица Форис не каза нищо, така че според мен преувеличаваш.
— Госпожица Форис никога няма да каже каквото и да било. Тя се бои до смърт от вас.
Свих рамене. Беше абсолютно прав.
Докато вървяхме към шкафчето, между нас се възцари неловко мълчание. Изпитах облекчение, когато Шей най-сетне проговори.
— Искаш ли да излезем на кафе тази вечер? Предполагам, че ще трябва да се откажем от библиотеката.
— Определено си прав за библиотеката. Обаче не мога да дойда на кафе.
— Защо не?
— Майка ми има планове — измърморих аз. — Нещо, свързано със съюза.
— О! — той се облегна на съседното шкафче, докато аз отворих моето и затършувах за плика с обяда си. — Какво нещо?
Идеше ми да пропълзя в шкафчето и да се скрия.
— Момичешки работи.
— Звучи примамливо — чух го да казва, макар да бях заровила глава в якето си.
Най-сетне се отказах да имитирам уплашен щраус и се показах, стиснала плика с обяда си.
— Добре. Да отиваме в столовата.
Шей не спря да си тананика сватбения марш, докато не го сръгах в бъбреците.
20
— Ау! — Изохках и се дръпнах от пълните с карфици ръце на Сабин.
Убождаше ме за трети път и бях убедена, че го прави нарочно.
— Извинявай — каза тя без капка съжаление в гласа.
— Кала, недей да мърдаш — обади се майка ми. — А ти, Сабин, внимавай малко повечко.
— Да, Наоми — отвърна Сабин и наведе глава, ала насмешливата й усмивка не ми убягна; ако не бях затрупана от купища плат, щях да я сритам.
Брин стоеше пред мен и преценяваше как напредваме с роклята.
— Според мен трябва да бъде набрано още малко ето тук — тя посочи лявото ми рамо.
Майка ми се изправи.
— Имаш набито око, Брин. Сабин, тук има нужда от още карфици.
Сграбчих Сабин за ръката:
— Ако ме убодеш още веднъж, ще си направя игленик от главата ти!
— Кала, една дама не бива да говори така на своите подчинени — направи ми забележка майка ми. — Козет, как върви подгъвът?
— Почти свърших — обади се Козет, скрита под същински водопад от тафта.
— По дяволите, Сабин! — разтърках поредното убождане. — Ти ще си виновна, ако оплескам роклята с кръв.
— Изобщо не съм те убола толкова дълбоко — този път Сабин дори не се опита да скрие усмивката си.
— Е, в крайна сметка по роклята ти пак ще има кръв — обади се Фей от ъгъла, в който се бе разположила.
През цялото време бе стояла настрани от приготовленията и се държеше така, сякаш се боеше, че допирът до коприната е заразен.
Майка ми оголи зъби насреща й.
— Фей!
Олюлях се върху пиедестала, който майка ми беше донесла за пробата на роклята, и Брин трябваше да ме улови за китката, за да не падна.
— Ау! — изохках, когато в кожата ми се забиха още карфици.
— Извинявай — тя побърза да охлаби хватката си.
— Какво имаше предвид Фей? — попитах, ала майка ми поклати глава.
— Откъде знаеш за церемонията? — сърдито се обърна тя към Фей.
— Съжалявам — отвърна Фей, като се взираше през прозореца на стаята ми. — Дакс чул Емил да говори за това с Ефрон.
— Дакс трябва да се научи да си държи езика зад зъбите — каза Наоми.
Още се мъчех да си възвърна равновесието с помощта на Брин.
— Моля те, мамо. Не можеш ли да ми кажеш поне нещо?
Майка ми огледа жадните ни лица и прокара език по устните си.