— Друг път ще искаш от графинята да инвестира във Вирджиния. Ако Даяна ще ходи, аз ще я придружа. — Погледът на Матю стана твърд. — Чудя се дали Мери познава вещици?
— Жена е, нали? Разбира се, че познава вещици — обади се Марлоу.
— Да ѝ пиша ли тогава, Мат? — попита Хенри.
— Благодаря ти, Хал. — Матю очевидно не беше убеден в достойнствата на този план. Той въздъхна. — Отдавна не съм я виждал. Кажи ѝ, че ще се отбием при нея утре.
Първоначалното ми нежелание да се видя с Мери Сидни започна да се топи с приближаването на срещата ни. Колкото повече неща си спомнях и откривах за графинята на Пембрук, толкова повече се вълнувах.
Франсоаз беше много неспокойна заради визитата и се суетеше около дрехите ми с часове. Направи изключително бухнала яка за черния ми кадифен жакет, който Мария ми бе ушила във Франция. Изпра и изглади червеникавокафявата ми рокля с черни панделки, която добре подчертаваше фигурата ми. Отиваше си с жакета и заедно с него образуваше ярък тоалет. След като се облякох, Франсоаз обяви, че изглеждам прилично, макар за вкусовете ѝ да бях прекалено строга като германка.
Хапнах малко яхния със заешко и овес на обяд, за да убия времето до тръгването. Матю безкрайно дълго пи вино и ме разпитва на латински как е минала сутринта ми. Изражението му бе дяволско.
— Ако се опитваш да ме ядосаш, успяваш! — казах му след един особено завързан въпрос.
— Refero mihi in latine, quaeso[62] — изрече той с професионален тон. Хвърлих по него парче хляб, а той приклекна и се засмя.
Хенри Пърси пристигна точно навреме, за да хване хляба с една ръка. Върна го на масата, без да коментира, само се усмихна ведро и попита готови ли сме да тръгваме.
Пиер се материализира от сенките край вратата към обущарската работилница, без да издаде и звук, и тръгна по улицата, стиснал здраво дръжката на камата си. Когато с Матю се насочихме към центъра на града, аз вдигнах поглед. Ето я и катедралата «Свети Павел».
— Винаги ще намеря пътя обратно по нея — промърморих.
Докато вървяхме бавно към катедралата, сетивата ми привикнаха с хаоса и започнах да долавям отделни звуци, миризми и гледки. Някъде се печеше хляб. Горяха въглища. Дим от запалени дърва. Ферментация. Свежо измито от вчерашния дъжд зеле. Мокра вълна. Поех дълбоко дъх и си отбелязах наум да престана да казвам на студентите си, че ако се върнат назад във времето, ще бъдат поразени от ужасната воня. Очевидно това не беше вярно, не и в края на декември.
Мъже и жени вдигаха очи от работата си и поглеждаха през прозорците с неприкрито любопитство, когато минавахме покрай тях. А когато разпознаваха Матю и Хенри, поздравяваха уважително с поклон. Подминахме печатница, после бръснарница, в която бръснарят подстригваше някакъв мъж, заобиколихме и работилница, където ударите на чуковете и горещината подсказваха, че вътре се работи с благородни метали.
Когато светът престана да ми се струва толкова чудноват, успях да се съсредоточа върху това, което казваха хората, материите на дрехите им, израженията на лицата им. Матю ми бе споменал, че кварталът ни е пълен с чужденци, но беше по-скоро като Вавилон. Обърнах глава.
— На какъв език говори тя? — прошепнах и посочих с глава пълна жена в ярък синьо-зелен жакет, поръбен с кожа. Забелязах, че има същата кройка като моя.
— Някакъв германски диалект — отвърна Матю, като наведе глава, за да го чуя по-добре на шумната улица.
Минахме през арката на старата порта. Алеята се разшири и се превърна в улица, която като по чудо бе успяла да опази повечето си павета. В огромната многоетажна сграда вдясно от нас кипеше дейност.
— Манастирът на доминиканците — обясни Матю. — Когато крал Хенри изгони свещениците, той първо се превърна в руина, а след това в общежитие. Невъзможно е да се разбере колко души са се натъпкали в него. — Той хвърли поглед към двора. Ограда от камък и дърво се простираше по цялото разстояние между общежитието и гърба на друга къща. Мизерната врата висеше на една-единствена панта.
Матю вдигна очи към «Свети Павел», а след това ги обърна към мен. Лицето му се смекчи.
— По дяволите предпазливостта. Ела.
Поведе ме през проход между част от старата градска стена и къща, която сякаш всеки миг щеше да изсипе третия си етаж върху минувачите. Успяхме да минем по тясната пътечка само защото всички се движеха в една и съща посока — на север, извън града. Човешката вълна ни отнесе на друга улица, много по-широка от Уотър Лейн. Шумът се увеличаваше заедно с тълпата.
— Каза, че градът е празен заради празниците — припомних му аз.