— Така е — потвърди Матю. След няколко крачки попаднахме в още по-голям водовъртеж. Спрях внезапно.
Прозорците на «Свети Павел» блестяха под слабото следобедно слънце. В двора на катедралата се бе събрала тълпа — мъже, жени, деца, чираци, слуги, свещеници, войници. Едни крещяха, други ги слушаха и навсякъде се виждаше хартия. Тя бе провесена на връвчици по сергии, закована на всяка твърда повърхност, подвързана в книги, размахвана в лицата на зяпачите. Група млади мъже се тълпяха около колона, покрита със съобщения, и слушаха бавно произнасяните обяви за работа. От време на време някой се отделяше от останалите, които го потупваха по гърба, а той си сваляше шапката и отиваше да търси препитание.
— О, Матю. — Това бе всичко, което успях да кажа.
Към нас продължиха да прииждат хора, като внимателно избягваха върховете на дългите саби, които моите придружители носеха на кръста си. В качулката ми повя вятър, почувствах и леко напрежение. Някъде в пълния двор вещица и демон бяха усетили присъствието ни. Три свръхестествени същества на едно място бяха трудни за пропускане.
— Привлякохме нечие внимание — казах. Матю не изглеждаше разтревожен, докато оглеждаше лицата наоколо. — Някой като мен. Някой като Кит. Но не и като теб.
— Все още не — промърмори той под нос. — Не бива да идваш тук сама, Даяна, никога. Трябва да стоиш в Блекфрайърс с Франсоаз. Ако пристъпиш и една крачка отвъд този проход — Матю кимна назад, — Пиер или аз трябва да сме с теб. — Когато остана доволен от сериозността, с която приех предупреждението му, той ме дръпна настрани. — Да вървим при Мери.
Поехме отново на юг, към реката, и вятърът прилепи полата към краката ми. Макар да се спускахме, всяка стъпка беше борба. Когато минавахме покрай една от многобройните лондонски църкви, чу се тихо подсвирване и Пиер изчезна в една алея, после се появи от друга. Зад една стена забелязах позната сграда.
— Това е нашата къща!
Матю кимна и насочи вниманието ми надолу по улицата.
— А това е замъкът Бейнард.
Бе най-голямата сграда след Тауър, «Свети Павел» и Уестминстърското абатство, каквото щеше да стане след време. На стената към реката, която бе два пъти по-висока от всички околни къщи, имаше три назъбени кули.
— Замъкът Бейнард е построен така, че в него да се влиза от реката, Даяна — каза Хенри с извинителен тон, докато вървяхме по виещата се алея. — Това е задният вход, през който не бива да влизат гостите, но в такива дни оттук е доста по-топло.
Застанахме пред внушителна порта. Двама мъже с графитеносиви униформи с кафеникави, черни и златисти знаци се приближиха, за да ни идентифицират. Единият позна Хенри и сграбчи другия за ръкава, преди той да започне да ни разпитва.
— Лорд Нортъмбърленд!
— Дошли сме при графинята. — Хенри махна с наметалото си към Пиер. — Вижте къде ще го настаните да се подсуши. И му дайте нещо за пиене. — Графът изпука пръстите си в кожената си ръкавица и направи гримаса.
— Разбира се, сър — отвърна пазачът на портата и изгледа подозрително Пиер.
Замъкът включваше и два огромни празни квадрата, чиито вътрешни пространства бяха изпълнени с дървета с окапали листа и остатъци от летни цветя. Изкачихме широко стълбище и срещнахме още слуги в ливреи, един от които ни заведе в зимната градина на графинята: уютно помещение с големи прозорци с южно изложение и с изглед към реката. От тях се виждаше същият отрязък от Темза, който и ние наблюдавахме от Блекфрайърс.
Въпреки сходната гледка, нямаше как да сбъркаме това просторно светло място с нашата къща. Макар и нашите стаи да бяха големи и удобно мебелирани, замъкът Бейнард беше дом на аристократи и това си личеше. Пред камината имаше широки дивани с възглавници и толкова дълбоки кресла, че една жена би могла да се свие в тях с цялата си бухнала пола. Гоблените вдъхваха живот на каменните стени с ярките си цветове и сцени от класическата митология. Имаше знаци, че тук живее напредничав ум. Книги, откъси от древни текстове, находки от природата, картини, географски карти и други любопитни неща покриваха масите.
— Господин Ройдън? — извика мъж с остра брадичка и прошарена коса. Държеше малка дъсчица в едната си ръка, а в другата — четка.
— Хилард! — възкликна Матю, очевидно зарадван. — Какво те води насам?
— Поръчка за лейди Пембрук — отвърна мъжът и размаха палитрата си. — Трябва да довърша тази миниатюра. Тя я иска за новогодишен подарък. — Светлите му очи се насочиха към мен.
— Забравих, че не познаваш жена ми. Даяна, това е Никълъс Хилард, художник.
— За мен е чест — казах и направих реверанс. Лондон имаше над сто хиляди жители. Защо Матю познаваше всички, които един ден щяха да са важни за историците? — Познавам работата ви и ѝ се възхищавам.