— Видя портрета на сър Уолтър, който нарисува миналата година — обясни спокойно Матю, за да замаже малко прекаления ми комплимент.
— Един от най-добрите, съгласен съм — намеси се и Хенри и надникна през рамото на художника. — Но този май ще му съперничи. Каква невероятна прилика с Мери, Хилард. Уловил си енергията в погледа ѝ. — Художникът изглеждаше доволен.
Прислужник донесе вино и Хенри, Матю и Хилард продължиха да си говорят тихо, докато разглеждаха щраусово яйце със златна украса и раковина на сребърна поставка. Край тях на същата маса се виждаха няколко безценни математически инструмента, които не смеех да докосна.
— Мат! — Графинята на Пембрук стоеше на прага и бършеше изцапаните си с мастило пръсти в кърпичка, която прислужницата ѝ припряно подаде. Почудих се защо си прави труда, след като сивата роба на господарката ѝ беше вече цялата в петна, а на места и на букви. Графинята свали простата дреха от раменете си и остана по великолепен тоалет от кадифе и тафта в наситен лилав цвят. Когато подаваше предмодерния вариант на лабораторна престилка на прислужницата си, ми замириса силно на барут. Графинята прибра една руса къдрица зад дясното си ухо. Беше висока и жилава, с гладка кожа и хлътнали кафяви очи.
Протегна ръце, за да покаже гостоприемството си.
— Скъпи приятелю, не съм те виждала от години, от погребението на брат ми Филип.
— Мери — отвърна Матю и се поклони над ръката ѝ. — Изглеждаш добре.
— Лондон не ми понася, както знаеш, но стана традиция да идвам за годишнината на кралицата и да пооставам. Работя до псалмите на Филип и няколко други неща, и почти нямам нищо против да съм тук. А има и други утешения, като например да видя стари приятели. — Гласът на Мери бе звънлив, но въпреки това успяваше да предаде огромната ѝ интелигентност.
— Наистина цъфтиш — поласка я и Хенри, който я поздрави след Матю и я огледа одобрително.
Кафявите очи на Мери се взряха в мен.
— А коя е тя?
— Заради радостта от срещата ни забравих за добрите си маниери. Лейди Пембрук, това е съпругата ми Даяна. Наскоро се оженихме.
— Милейди — поклоних се ниско. Обувките на Мери имаха фантастични сребърни и златни бродерии, които напомняха за Райската градина с всичките си змии, ябълки и насекоми. Сигурно струваха цяло състояние.
— Госпожо Ройдън — отвърна тя и очите ѝ се развеселиха. — След като приключихме с формалностите, нека си останем Мери и Даяна. Хенри ми каза, че изучавате алхимия.
— Чета за алхимия, милейди — поправих я аз. — Това е всичко. Лорд Нортъмбърленд е твърде благосклонен.
Матю ме хвана за ръката.
— А ти си прекалено скромна. Тя знае ужасно много, Мери. И тъй като Даяна е за първи път в Лондон, Хал си помисли, че можеш да ѝ помогнеш да се ориентира в града.
— С удоволствие — съгласи се графиня Пембрук. — Елате, да седнем до прозореца. На господин Хилард му трябва силна светлина, за да работи. Докато довърши портрета ми, вие ще ми разкажете всички новини. Малко неща в кралството убягват от вниманието на Матю, Даяна, а аз бях месеци наред у дома в Уилтшър.
След като се настанихме, прислужницата ни поднесе купа консервирани плодове.
— О! — възкликна Хенри и доволно зарови пръсти в жълтите, зелени и оранжеви парченца. — Сушени плодове. Никой друг не ги прави като теб.
— И ще споделя тайната си с Даяна — каза Мери с доволен вид. — Разбира се, след като получи рецептата, може никога повече да не се насладя на компанията на Хенри.
— Скъпа, сега прекали — възрази той с пълна уста.
— Съпругът ти с теб ли е, Мери, или остана по кралски дела в Уелс? — попита Матю.
— Граф Пембрук тръгна от Милфорд Хейвън преди няколко дни, но по-скоро ще отиде в двореца, отколкото да дойде тук. Уилям и Филип ми правят компания, но няма да оставаме много в града, ще ходим в Рамсбъри. Там въздухът е по-здравословен. — През лицето ѝ премина тъжна сянка.
Думите на Мери ми напомниха за статуята на Уилям Хърбърт в двора на Бодлианската библиотека. Мъжът, когото подминавах всеки ден на път за читалнята «Херцог Хъмфри», един от най-големите благодетели на библиотеката, беше син на тази жена.
— Колко са големи децата ти? — попитах с надеждата, че въпросът не е прекалено личен.
Лицето на графинята се оживи.
— Уилям е на десет, а Филип само на шест. Дъщеря ми Ан е на седем, но тя беше болна миналия месец и съпругът ми реши, че трябва да остане в Уилтън.
— Нищо сериозно, нали? — намръщи се Матю.