Нова сянка премина през лицето на графинята.
— Всяка болест, от която страдат децата ми, е сериозна — промълви тихо.
— Прости ми, Мери. Казах го, без да се замисля. Имах намерение просто да ти предложа подкрепа. — Гласът на съпруга ми беше натежал от разкаяние. Разговорът беше трогателен заради общата им история, която аз не познавах.
— Ти неведнъж си пазил от беди хора, които обичам. Не съм го забравила, Матю, нито ще пропусна да те потърся отново, ако се наложи. Но Ан страда от треска, нищо повече. Лекарят ни увери, че ще се оправи. — Мери се обърна към мен. — Имаш ли деца, Даяна?
— Не още — казах и поклатих глава. Сивият поглед на Матю се спря за миг върху мен, след това отново се премести. Подръпнах нервно жакета си.
— Даяна не е била омъжена преди — обясни съпругът ми.
— Никога? — Графиня Пембрук беше учудена от тази информация и понечи да ми зададе още въпроси. Но Матю я прекъсна.
— Родителите ѝ са починали, когато е била малка. Нямало е кой да го уреди.
Съчувствието на Мери стана още по-голямо.
— Животът на младото момиче за нещастие зависи от прищевките на настойниците му.
— Наистина е така. — Матю вдигна вежди към мен. Можех да си представя какво си мисли: аз бях неприлично независима, а Сара и Ем бяха последните същества на света, от които могат да се очакват прищевки.
Разговорът се завъртя около политиката и последните събития. Слушах внимателно известно време, като се опитвах да съвместя мъглявите си спомени от уроците по история със заплетените клюки, които тримата си разменяха. Говореше се за война, вероятно нахлуване в Испания, симпатизантите на католиците, религиозното напрежение във Франция, но имената на хората и местата често ми бяха непознати. Отпуснах се в топлата зимна градина на Мери, непрекъснатото бъбрене около мен ме успокояваше и мислите ми се зареяха.
— Приключих, лейди Пембрук. Слугата ми Айзък ще ви достави миниатюрата до края на седмицата — обяви Хилард и събра четките и боите си.
— Благодаря, господин Хилард. — Графинята подаде ръка, блеснала от камъните на многобройните ѝ пръстени. Художникът я целуна, кимна на Хенри и Матю и си тръгна.
— Какъв талантлив човек — каза Мери и се намести в стола си. — Вече е толкова популярен, така че имам късмет, че успях да го наема. — Пъстрите ѝ обувките блестяха под светлината на огнището, сребърните бродерии улавяха червените, оранжевите и златните нюанси на пламъците. Почудих се лениво кой ли е измислил тази сложна бродерия. Ако бях по-близо, щях да помоля да я докосна. Шампие успя да разбере всичко за мен, като докосна с пръсти плътта ми. Дали неодушевен предмет можеше да предостави същата информация?
Макар пръстите ми да бяха далеч от обувките на графинята, видях лицето на млада жена. Тя се взираше в лист хартия, на който бе нарисуван моделът на бродерията. Мъничките дупчици по листа разгадаха мистерията как сложния модел се е пренесъл върху кожата. Съсредоточих се върху рисунката и направих наум няколко стъпки през времето. Сега видях Мери да седи със сериозен мъж със стисната челюст пред маса, отрупана с хербаризирани насекоми и растения. И двамата говореха много оживено за някакъв скакалец и когато мъжът започна подробно да го описва, Мери взе писалка и го нарисува.
Значи Мери се интересуваше от растения и насекоми, както и от алхимия, помислих си аз и потърсих скакалеца на обувките ѝ. Ето го и него. Беше като жив. А пчелата на пръстите на левия ѝ крак сякаш щеше всеки миг да отлети.
До ушите ми долетя леко жужене и сребърно-черната пчела се откъсна от обувката на графиня Пембрук и се зарея във въздуха.
— О, не! — възкликнах тихо аз.
— Каква странна пчела — посочи Хенри и замахна да я отпъди, когато тя прелетя край него.
Но аз вече гледах змията, която изпълзя от крака на Мери и тръгна по пода.
— Матю!
Той се стрелна напред и вдигна змията за опашката. Тя протегна разцепения си език и изсъска, възмутена от грубото отношение. С едно движение на китката Матю я хвърли в огъня, където змията цвърча известно време, преди да избухне в пламъци.
— Не исках… — започнах аз, но не довърших.
— Всичко е наред, mon coeur. Не зависи от теб. — Матю докосна бузата ми, преди да се обърне към графинята, която се взираше във вече различните си обувки.
— Имаме нужда от вещица, Мери. Спешно е.
— Не познавам никакви вещици — беше отговорът на графиня Пембрук.
Матю вдигна вежди.
— Никоя, която бих запознала със съпругата ти. Знаеш, че не обичам да говоря за тези неща, Матю. Когато Филип се върна от Париж, ми каза какъв си. Тогава бях дете и го възприех като приказка. Искам така да си остане.