Наближихме «Свети Павел», където всеки сантиметър, незает от хартия, бе окупиран от продавач на стоки или услуги. Любезен мъж на средна възраст седеше на стол под навес, закрепен за една от стените на катедралата, но това никак не бе необичайно тук. Около него се тълпяха доста хора. Ако имах късмет, сред тях щеше да има и вещица или магьосник.
Проправих си път през тълпата. Всички ми приличаха на обикновени хора. Какво разочарование.
Мъжът вдигна стреснато поглед от документ, който внимателно изписваше за чакащ клиент. Писар. Моля те, Господи, нека да не е Уилям Шекспир.
— Мога ли да ви помогна, госпожо Ройдън? — попита мъжът с френски акцент. Не беше Шекспир. Но откъде знаеше коя съм?
— Имате ли восък за писма? А червено мастило?
— Не съм аптека, госпожо Ройдън, а беден учител. — Клиентите му започнаха да мърморят за скандалните печалби на аптеките, бакалиите и другите изнудвачи.
— Госпожа Фийлд ми каза, че Джон Хестър прави отличен восък за писма. — Всички глави се обърнаха към мен.
— Но пък много скъп. Както и мастилото, което прави от ириси. — Мнението на мъжа бе потвърдено от ропота на тълпата.
— Можете ли да ме упътите към неговия магазин?
Пиер ме хвана за лакътя.
— Non — просъска той в ухото ми. Ала тъй като това още повече прикова вниманието към нас, той веднага ме пусна.
Писарят вдигна ръка и посочи на изток.
— Ще го намерите на пристана «Свети Павел». Вървете към магазина под епископската глава[64], след това завийте на юг. Но мосю Корну знае пътя.
Погледнах към Пиер, който се бе съсредоточил в някаква точка над главата ми.
— Нима? Благодаря.
— Това жената на Матю Ройдън ли е? — попита някой през смях, когато излязохме от тълпата. — Mon Dieu, нищо чудно, че изглежда изтощен.
Не тръгнах веднага към аптеката, а без да изпускам от очи катедралата, започнах бавно да обикалям около нея. Беше учудващо грациозна за огромните си размери, но онази нещастна мълния бе съсипала завинаги външния ѝ вид.
— Това не е най-бързият път до епископската глава. — Пиер вървеше на една крачка зад мен вместо на обичайните три и затова се сблъскахме, когато спрях.
— Колко висока беше кулата?
— Почти колкото самата сграда. Милорд винаги се е чудил как са успели да я построят толкова висока. — Липсващата кула сигурно е правила постройката да изглежда зареяна в небесата, а тънката камбанария е повтаряла деликатните линии на основите и готическите прозорци.
Почувствах прилив на енергия, който ми напомни за храма на богинята край Сет-Тур. Дълбоко под катедралата имаше нещо, което усети присъствието ми. То отвърна с шепот и леко раздвижване под краката ми, с въздишка на разпознаване — и след това изчезна. Тук имаше някакъв вид сила, неустоима за вещиците.
Свалих пак качулката си и бавно огледах купувачите и продавачите в двора на «Свети Павел». Демони, магьосници и вампири изпращаха искри внимание към мен, но беше прекалено оживено, за да мога да се разкрия. Трябваше ми по-интимна среда.
Продължих покрай северната страна на катедралата и завих към източната. Шумът се усили. Тук цялото внимание бе съсредоточено върху мъж на издигнат на открито амвон с покрив, завършващ с кръст. При липсата на електрическа усилвателна уредба той трябваше да поддържа интереса на публиката, като крещи, прави драматични жестове и извиква образи на огън и жупел.
Нямаше начин една вещица да се състезава с толкова много вечни мъки и проклятия. Ако не направех нещо опасно и забележимо, всеки магьосник би ме взел за обикновено същество, тръгнало на пазар. Потиснах една въздишка на раздразнение. Планът ми изглеждаше съвършен в простотата си. В Блекфрайърс нямаше вещици. А в «Свети Павел» имаше прекалено много. Присъствието на Пиер обаче щеше да отблъсне всяко любопитно същество, което се реши да ме доближи.
— Стой тук и не мърдай — наредих му и го изгледах строго. Шансовете ми да привлека вниманието на дружелюбна вещица можеха да се увеличат, ако той не стои край мен и не излъчва вампирско неодобрение. Пиер се подпря на колоната на една сергия за книги и се взря в мен, без да коментира.
Влязох в тълпата в подножието на кръста и започнах да се оглеждам наляво и надясно, все едно търсех изгубен приятел. Чаках да усетя вещерско присъствие. Те бяха тук. Чувствах го.
— Госпожо Ройдън? — извика познат глас. — Какво ви води насам?
Червендалестото лице на Джордж Чапман надникна между раменете двама мрачни джентълмени, които слушаха как проповедникът обвинява за всички злини на света порочната завера на католиците и алчните авантюристи.
Наоколо нямаше ни една вещица, но пък членовете на Нощната школа, както обикновено, бяха навсякъде.