Стихотворението ми бе известно, но не и връзката на Матю с него. Ала щях да имам достатъчно време вечерта да изследвам литературните постижения на съпруга си. Отказах се от темата и се заслушах в Джордж, който излагаше мнението си, че от авторите се изисква да публикуват прекалено много, за да оцелеят, и че има нужда от прилични редактори, които да не допускат грешки в печатните издания.
— Това е магазинът на Чандлър — посочи Джордж към кръстовище, на което върху платформа бе поставен килнат кръст. Няколко момчета се опитваха да откъртят голямо паве в основата. Не беше нужно да съм вещица, за да предскажа, че това паве скоро щеше да полети към витрината на някой магазин.
Колкото повече се приближавахме към аптеката, толкова по-хладен ставаше въздухът. Също като край «Свети Павел», усетих пак прилив на енергия. Над квартала бе надвиснала потискаща атмосфера на бедност и отчаяние. В северния край на улицата се рушеше старинна кула, а къщите около нея изглеждаха така, сякаш и най-слабият повей на вятъра можеше да ги отнесе. Двама младежи се приближиха към нас и започнаха да ни оглеждат с интерес, но тихото съскане на Пиер ги прогони.
Магазинът на Джон Чандлър подхождаше идеално на готическата атмосфера на квартала. Беше мрачен, неприветлив и плашещ. От тавана висеше препариран бухал, а отворените челюсти на някакво нещастно същество бяха окачени над рисунка на тяло с ранени и счупени крайници, пронизани от оръжия. В окото на бедния човек под остър ъгъл бе забито дърводелско шило.
Иззад завесата се появи приведен мъж и избърса ръцете си в ръкавите на мръсното си черно вълнено палто. То приличаше малко на академичните тоги от Оксфорд и Кембридж и беше също толкова смачкано. Живите му пъстри очи срещнаха моите без следа от колебание и кожата ми изтръпна в знак на разпознаване. Чандлър беше магьосник. След като прекосих почти цял Лондон, най-накрая намерих един от своите хора.
— Улиците около вас стават все по-опасни с всяка изминалата седмица, господин Чандлър — каза Джордж и надникна през вратата към въртящата се наоколо банда.
— Тези момчета са подивели — сви рамене Чандлър. — Какво мога да направя днес за вас, господин Чапман? Имате ли нужда от още тонизиращ сироп? Да не би пак да ви мъчи главоболие?
Джордж му разказа подробно за болестите си. Чандлър промърморваше от време на време по някоя съчувствена дума, а след това дръпна счетоводната книга. Двамата мъже се наведоха над нея и ми дадоха възможност да разгледам къде се намирам.
Елизабетинските аптеки очевидно бяха супермаркетите на своето време. Малкото пространство бе натъпкано догоре със стока. Имаше купища ярко илюстрирани плакати като онзи с ранения мъж, закачен на стената, буркани със сушени плодове. На масата до използваните книги лежаха и няколко нови заглавия. Комплект керамични съдове внасяха малко яркост в иначе мрачното помещение. Всичките носеха етикети на лековити билки. Представителите на животинското царство включваха не само препарирания бухал и челюстта на стената, но и няколко спаружени плъха, вързани за опашките. Забелязах и мастилници, пера и макари канап.
Магазинът бе подреден тематично. Мастилото бе до перата и старите книги, под мъдрия стар бухал. Плъховете висяха над съд с надпис «Отрова за мишки», който пък стоеше до книга, обещаваща не само да те научи да ловиш риба, но също така да правиш «най-различни устройства и капани за улавяне на порове, мишелови, плъхове, мишки и всякакви видове вредители и зверове». Тъкмо се чудех как да се отърва от нежеланите гости в мансардата на Матю. Подробните планове в томчето надхвърляха занаятчийските ми умения, но щях да намеря кой да ги сглоби. Ако мишките, увесени в магазина на Чандлър, можеха да минат за доказателство, значи капаните наистина работеха.
— Извинете, госпожо — промърмори Чандлър и посегна към мишките, занесе ги на работното си място, след това отряза ушите им с изключителна прецизност.
— За какво му са? — попитах аз Джордж.
— Стрити на прах миши уши помагат срещу брадавици — обясни ми той съвсем сериозно, докато Чандлър вадеше хаванчето си.
Облекчена, че нямам такива оплаквания, аз се приближих към бухала, който пазеше канцеларското отделение. Там намерих червено мастило, гъсто и с наситен цвят.
«Вашият приятел вампирът няма да одобри, ако занесете това шишенце у дома, госпожо. Мастилото е направено от ястребова кръв и с него се пишат любовни заклинания.»
Значи Чандлър владееше телепатията. Върнах мастилото на мястото му и взех един памфлет с прегънати ъгълчета. На първата страница имаше няколко изображения: на вълк, който напада малко дете, както и на жестоко измъчван мъж, който накрая е екзекутиран. Напомни ми за таблоидите на касите в модерните супермаркети. Прелистих нататък и с учудване прочетох за някой си Стъб Петер, който приемал формата на вълк и пиел кръвта на мъже, жени и деца, докато умрат. Не само шотландските вещици бяха в центъра на общественото внимание. Същото се отнасяше и за вампирите.