Очите ми се плъзнаха по страницата. С облекчение забелязах, че Стъб живеел някъде далече в Германия. Тревогата ми се върна, когато видях, че чичото на една от жертвите е бил собственик на пивоварната между нашата къща и замъка Бейнард. Ужасих се от жестокостта на убийствата и от усилията, които обикновените хора полагаха, за да се справят със свръхестествените същества сред тях. Тук Стъб Петер бе описан като магьосник, а странното му поведение се отдаваше на пакт с дявола, който му давал възможност да променя формата си, за да утоли жаждата си за кръв. Но беше много по-вероятно мъжът да е вампир. Пъхнах памфлета под другата си книга и тръгнах към тезгяха.
— Госпожа Ройдън иска да направи някои покупки — обясни Джордж на аптекаря, когато аз се приближих.
Чандлър предпазливо изпразни съзнанието си при споменаването на името ми.
— Да — потвърдих провлачено. — Червено мастило, ако имате. И няколко ароматни сапуна за миене.
— Добре. — Магьосникът порови из няколко купи. Когато намираше каквото му трябва, го слагаше на тезгяха. — А искате ли восък в тон с мастилото?
— Всякакъв ще ми свърши работа, господин Чандлър.
— Виждам, че имате една от книгите на господин Хестър — обади се Джордж и взе един близкостоящ том. — Казах на госпожа Ройдън, че вашето мастило е толкова добро, колкото и на Хестър, но на половин цена.
Аптекарят се усмихна леко на комплимента и сложи няколко пръчици восък с цвят на карамфил и два уханни сапуна на масата до мастилото ми. Оставих наръчника по борба с вредителите и памфлета за германския вампир до тях. Чандлър вдигна поглед и срещна моя. Очите му излъчваха предпазливост.
— Да — каза той, — печатарят от другата страна на улицата остави няколко екземпляра при мен, тъй като става въпрос за медицински проблем.
— Тя ще заинтригува и госпожа Ройдън — заяви Джордж и я прибави към купчината ми. Почудих се за сетен път как може обикновените хора до такава степен да не забелязват какво се случва около тях.
— Но не съм сигурен, че този трактат е подходящ за дама… — Чандлър замлъкна и погледна демонстративно халката ми.
Бързият отговор на Джордж заличи ефекта от моята мълчалива реакция.
— О, съпругът ѝ няма да има нищо против. Тя изучава алхимия.
— Ще я взема — заявих решително.
Докато Чандлър опаковаше покупките ни, Джордж го запита дали може да му препоръча някой майстор на очила.
— Издателят ми, господин Понсонби, се тревожи, че очите ми ще отслабнат, преди да довърша превода на Омир — обясни той самодоволно. — Имам рецепта от прислужницата на майка ми, но тя не ме излекува.
Аптекарят сви рамене.
— Тези бабешки лекарства понякога помагат, но моето е по-надеждно. Ще ви пратя лапа от яйчен белтък и розова вода. Накиснете в него ленени тампони и ги поставете върху очите.
Докато Джордж и Чандлър се пазаряха за цената на лекарството и се уговаряха за доставката му, Пиер взе покупките и застана до вратата.
— Довиждане, госпожо Ройдън — каза Чандлър и се поклони.
— Благодаря за помощта, господин Чандлър — отвърнах аз. «Нова съм в града и търся вещица да ме научи на магии.»
— За нищо — каза той спокойно, — макар че има отлични аптеки и в Блекфрайърс. — «Лондон е опасно място. Внимавайте от кого искате помощ.»
Преди да успея да попитам аптекаря откъде знае къде живея, Джордж ме повлече към улицата, като весело се сбогуваше. Пиер вървеше толкова близо зад мен, че усещах хладния му дъх.
Посланията в погледите на минувачите, с които се разминавахме по обратния път, бяха недвусмислени. Докато сме били в магазина на Чандлър, е бил пуснат тревожен слух, че наблизо има непозната вещица. Най-накрая бях постигнала целта си за този следобед. Две вещици излязоха пред пътните си врати, скръстиха ръце и ме погледнаха втренчено с осезателна враждебност. Толкова си приличаха в лице и фигура, че се зачудих дали не са близначки.
— Кръвопиец — промърмори едната, плю към Пиер и направи знак с ръка за предпазване от дявола.
— Хайде, госпожо, късно е — подкани ме Пиер и ме хвана за ръката над лакътя.
Желанието на Пиер да ме изведе от квартал Сейнт Джайлс възможно най-бързо и желанието на Джордж за чаша вино ни върнаха в Блекфрайърс много по-бързо, отколкото бяхме излезли от там. След като се озовахме на сигурно място в «Еленът и короната», видяхме, че от Матю още няма и следа. Пиер отиде да го търси. Чапман разбра намека и си взе довиждане.