Франсоаз седна до огнището, отмести ръкоделието си и заби поглед във вратата. Опитах новото мастило, като отбелязах какво от списъка с покупките съм намерила, и написах «капан за плъхове». След това взех книгата на Джон Хестър. Празният лист хартия, завит дискретно около нея, скриваше неприличното ѝ съдържание. Тя описваше различни лечения на венерически болести, повечето от които включваха токсични дози живак. Нищо чудно, че Чандлър се бе възпротивил да я продаде на омъжена жена. Тъкмо започвах втората увлекателна глава, когато чух сподавен говор от кабинета на Матю. Франсоаз стисна устни и поклати глава.
— Довечера ще му трябва повече вино, отколкото има в къщата — отбеляза тя и тръгна към стълбите с една от празните кани, която стоеше до вратата.
Тръгнах в посоката, от която идваше гласът на съпруга ми. Той бе все още в кабинета си, събличаше дрехите си и ги хвърляше в огъня.
— Той е зъл човек, милорд — каза мрачно Пиер, докато разкопчаваше сабята му.
— Зъл е меко казано. Думата, която може да го опише, още не е измислена. След днешния ден съм готов да се закълна пред съдии, че е самият дявол. — Дългите пръсти на Матю развързаха връзките на прилепналите му панталони. Те паднаха на пода, той се наведе и ги взе. Полетяха във въздуха и се приземиха в огъня, но не достатъчно бързо, за да не видя петната кръв по тях. Тежката миризма на мокър камък, старост и мръсотия изведнъж извика у мен спомени за пленничеството ми в Ла Пиер. В гърлото ми заседна буца. Матю се обърна.
— Даяна. — Усети тревогата ми за едно бързо дълбоко вдишване, свали си ризата, прескочи захвърлените си ботуши и застана до мен само по ленено бельо. Отблясъците от камината играеха по раменете му и един от многото му белези — дълъг и дълбок белег на рамото му — ту се появяваше, ту изчезваше.
— Ранен ли си? — С мъка прокарвах думите през стиснатото си гърло, а очите ми бяха залепени за горящите дрехи. Матю проследи погледа ми и тихо изруга.
— Това не е моята кръв. — Но фактът, че бе изцапан с чужда кръв, не беше кой знае какво успокоение. — Кралицата ми нареди да присъствам на… разпит на затворник. — Лекото му колебание ми подсказа, че «изтезание» е думата, която избягва. — Нека се измия и ще дойда да вечеряме. — Думите на Матю бяха сърдечни, но той самият изглеждаше уморен и ядосан. И внимаваше да не ме докосне.
— Бил си под земята. — Миризмата не оставяше никакво съмнение.
— Бях в Тауър.
— А твоят затворник… Мъртъв ли е?
— Да. — Прокара ръка през лицето си. — Надявах се да пристигна достатъчно рано, за да мога този път да го предотвратя, но грешно прецених прилива и отлива. Единственото, което успях да направя, бе да настоявам страданията му да свършат.
Матю бе преживял смъртта на този човек и преди. Днес можеше да си остане у дома и да не се тревожи за изгубената душа в Тауър. Някой не толкова благороден човек би постъпил точно така. Посегнах да го докосна, но той се отдръпна.
— Кралицата ще е бясна, когато разбере, че мъжът умря, преди да издаде тайните си, но вече не ми пука. Като повечето обикновени хора, на Елизабет ѝ е лесно да си затвори очите, когато ѝ е удобно.
— Кой беше затворникът?
— Магьосник — отвърна с равен глас Матю. — Съседите му го издали, защото имал кукла с червена коса. Страхували се, че това е изображение на кралицата. А кралицата пък се уплашила, че поведението на шотландските вещери Агнес Сампсън и Джон Фиан насърчава английските магьосници да се обърнат срещу нея. Не, Даяна. — Матю направи знак да остана на мястото си, когато още веднъж пристъпих напред, за да го утеша. — Не бива да се приближаваш към остатъците от Тауър и случилото се там. Върви в салона. Ще дойда при теб след малко.
Беше ми трудно да го оставя, но се съобразих с молбата му, нищо друго не можех да направя. Виното, хлябът и сиренето, които ме чакаха на масата, не събудиха апетита ми, взех парче от кифлите, които бях купила сутринта, и бавно го изроних на трохи.
— Нямаш апетит. — Матю се вмъкна в стаята тих като котка и си наля вино. Изпи го до дъно на един дълъг дъх и напълни отново чашата си.
— Ти също — посочих аз. — Не се храниш редовно. — Галоуглас и Хенкок все го канеха да ходи с тях на нощен лов, но Матю винаги отказваше.
— Не ми се говори за това. Кажи ми как мина денят ти. — «Помогни ми да забравя», сякаш каза той и неизречените му думи отекнаха като шепот из стаята.