— Нашият съсед пък се е съсредоточил върху върколаците, не върху вещиците. И ако е възможно да си сбъркал за него, тогава искам да спреш да се тревожиш за мен и да започнеш да се грижиш за себе си. Пък и сигурно съвсем скоро на вратата ни ще потропа магьосник или вещица. — Бях сигурна, че за Матю е вече опасно да продължи да търси вещица. Очите на съпруга ми светнаха предупредително, но устата му остана затворена, докато не овладя гнева си.
— Знам, че горещо искаш да си независима, но следващия път, когато решиш да поемеш нещата в собствените си ръце, обещай ми да го обсъдиш преди това с мен. — Отговорът му бе далеч по-мек, отколкото очаквах.
— Само ако и ти обещаеш да ме слушаш. Наблюдават те, Матю. Сигурна съм в това, Мери Сидни също. Ти се занимавай с делата на кралицата и с проблема в Шотландия, и ме остави аз да се погрижа за това.
Когато той отвори уста, за да продължи преговорите, аз поклатих глава.
— Чуй какво ти казвам. Ще дойде магьосник или вещица. Обещавам ти.
18.
Следващия следобед Матю ме чакаше в просторната зимна градина на Мери в замъка Бейнард и се взираше в Темза развеселено. Обърна се, когато наближих, и се усмихна широко на елизабетинската версия на лабораторна престилка, която покриваше златистокафявите ми корсаж и пола. Белите ръкави под нея бяха абсурдно бухнали, но яката беше малка и незабележима и правеше тоалета един от най-удобните, които имах.
— Мери не може да се откъсне от експеримента си. Обеща, че ще успее да дойде навреме за вечеря в понеделник. — Прегърнах го през шията и го целунах шумно. Той се отдръпна.
— Защо миришеш на оцет?
— Мери се мие с него. Почиства ръцете по-добре от сапун.
— Излезе от къщата ми ухаеща на хляб и мед, а графиня Пембрук те връща миришеща на туршия. — Матю завря носа си зад ухото ми и въздъхна доволно. — Знаех си, че ще намеря място, където оцетът не е проникнал.
— Матю — промърморих предупредително. Прислужницата на графинята, Джоан, стоеше зад нас.
— Държиш се като суха и скучна викторианка, а не като дръзка жена от елизабетинската епоха — подхвърли Матю през смях. Погали ме за последно по шията и се изправи. — Как мина следобедът ти?
— Виждал ли си лабораторията на Мери? — Смених безформената сива престилка с наметалото си, преди да отпратя Джоан да си гледа задълженията. — Окупирала е една от кулите на замъка и е нарисувала по стените изображения на философски камък. Все едно се намирам в свитък на Рипли[65]! Виждала съм копието на Байнек в «Йейл»[66], но то е само шест метра. Стенописите на Мери са два пъти по-големи. Заради тях трудно се съсредоточавах върху работата.
— Какъв експеримент правихте?
— Лов на зеления лъв — отвърнах гордо. Имах предвид онзи етап в алхимичния процес, в който се смесват два киселинни разтвора и се получават цветови трансформации. — Почти го хванахме. Но после нещо се обърка и колбата експлодира. Беше фантастично.
— Добре, че не работиш в моята лаборатория. По принцип експлозиите трябва да се избягват, когато използваш азотна киселина. Следващия път се заемете с нещо по-управляемо, например дестилация на розова вода. — Матю присви очи. — Нали не сте работили с живак?
— Не се тревожи. Не бих направила нищо, което би могло да навреди на бебето — казах аз отбранително.
— Всеки път, когато кажа нещо за здравето ти, ти решаваш, че се тревожа за друго. — Веждите му смръщиха. Заради тъмната брада и мустаците — с които бях започнала да свиквам — изглеждаше още по-заплашително. Но не ми се спореше с него.
— Извинявай — казах бързо и смених темата. — Следващата седмица ще смесваме първична материя. В нея има живак, но обещавам да не я докосвам. Мери иска да види дали от нея до края на януари ще се образува алхимична жаба.
— Звучи ми като добър старт на новата година — усмихна се Матю и придърпа наметалото върху раменете ми.
— Какво гледаше? — попитах и надникнах през прозореца.
— Някой стъква огромен огън за новогодишната нощ от другата страна на реката. Всеки път, когато пратят каруцата за още дърва, местните разрушават каквото е направено. Купчината става по-малка с всеки изминал час. Все едно гледам как Пенелопа разплита погребалния саван.
— Мери твърди, че утре никой няма да работи. О, и да не забравя да кажа на Франсоаз да купи още манше — това е хляб, нали? — да го накисне в мляко и мед, за да омекне за неделната закуска. — Това беше типична елизабетинска закуска, само името ѝ беше френско. — Мисля, че Мери се притеснява да не гладувам в къщата на вампирите.