— Лейди Пембрук не пита, когато става въпрос за свръхестествени същества и техните навици — отбеляза Матю.
— И изобщо не споменава случилото се с обувките ѝ — добавих замислено.
— Тя оцелява както правеше и майка ѝ: затваря си очите за всяка неудобна истина. На хората от семейство Дъдли им се е налагало да го правят.
— Дъдли? — намръщих се аз. Това семейство, прословуто със склонността си да създава неприятности, сякаш нямаше нищо общо с благовъзпитаната Мери.
— Майката на лейди Пембрук беше Мери Дъдли, приятелка на Нейно Величество и сестра на фаворита на кралицата Робърт. — Матю изви устни. — Беше великолепна, точно като дъщеря си. Главата на Мери Дъдли беше пълна с толкова идеи, че в нея не остана място за предателството на баща ѝ и грешките на братята ѝ. Когато се разболя от едра шарка от благословения ни суверен, Мери Дъдли никога не призна, че след това кралицата и собственият ѝ съпруг предпочитаха компанията на други хора и не искаха да виждат обезобразеното ѝ лице.
Бях шокирана.
— Какво стана с нея?
— Умря сама и огорчена, като повечето жени от семейство Дъдли преди нея. Най-големият ѝ триумф беше да омъжи петнайсетгодишната си дъщеря, която носи нейното име, за четиридесетгодишния граф на Пембрук.
— Мери Сидни се е омъжила на петнайсет? — Тази опърничава и жизнена жена управляваше огромно домакинство, отглеждаше цял куп енергични деца и бе отдадена на алхимичните си експерименти, и правеше всичко като че ли без усилие. Сега разбирах защо. Лейди Пембрук бе по-млада от мен с няколко години, което означаваше, че ако сега бе на трийсет, половината от живота си бе жонглирала с тези задължения.
— Да. Но майка ѝ даде всички необходими инструменти, за да оцелее: желязна дисциплина, дълбоко чувство за дълг, най-доброто обучение, което може да се купи с пари, любов към поезията и страст към алхимията.
Докоснах корсажа си, мислех си за живота, който растеше в мен. Какви инструменти щяха да му трябват, за да оцелее в този свят?
По пътя към вкъщи си говорихме за алхимия. Матю ми обясни, че кристалите, над които Мери бдеше като квачка, са оксидирана желязна руда и смята да ги дестилира, за да получи сярна киселина. Винаги се бях интересувала повече от символизма на алхимията, отколкото от практичните ѝ аспекти, но следобедът с графиня Пембрук ми показа колко интригуващи връзки може да има между двете.
Скоро вече бяхме на сигурно място в «Еленът и короната» и пийвахме топла отвара от мента с лимон. Оказа се, че елизабетинците имат само билкови чайове. Продължавах да бъбря за Мери, когато забелязах Матю да се усмихва.
— Какво ти е толкова смешно?
— Преди не съм те виждал такава — отговори той.
— Каква?
— Толкова оживена, пълна с въпроси и разкази какво си правила. И с всички тези планове, които Мери е направила за теб за следващата седмица.
— Харесва ми отново да се уча — признах. — Отначало е трудно, когато нямаше всички отговори. През годините бях забравила колко забавно е да имаш само въпроси.
— И тук се чувстваш свободна както никога в Оксфорд. Тайните са самотно занимание. — Очите на Матю бяха пълни със съчувствие, когато ме погали с пръсти по брадичката.
— Никога не съм била самотна.
— Напротив. Мисля, че още си — каза той тихо.
Преди да формулирам отговора си, Матю ме вдигна от стола и ме притисна до стената край огнището. В стаята изникна Пиер, който само миг преди това никакъв го нямаше.
Тогава се чу почукване. Раменете на Матю се стегнаха и на бедрото му проблесна кама. Кимна, а Пиер отиде до вратата и рязко я отвори.
— Носим съобщение от отец Хабърд. — Бяха двама вампири в скъпи дрехи, които не бяха по джоба на повечето вестоносци. Никой от тях не надхвърляше петнайсет години. Никога не бях виждала вампири на такава възраст и си бях мислела, че е забранено да бъдат превръщани толкова млади.
— Господин Ройдън. — По-високият от двамата подръпна носа си и огледа Матю с индиговите си очи. След това премести поглед към мен и кожата ми изтръпна от студ. — Госпожо. — Матю стисна дръжката на камата си, а Пиер застана между нас и вратата.
— Отец Хабърд иска да ви види — съобщи по-дребният вампир и погледна с презрение оръжието в ръката на Матю. — Елате, когато часовникът удари седем.
— Кажи на Хабърд, че ще отида, когато ми е удобно — отвърна Матю язвително.
— Не само вие — поправи го по-високият.