— Той е свикнал с това — вметна дрезгаво Галоуглас. — Не обръщай внимание на любопитковците, лельо.
— Трябва да си намеря учител, Матю — продължих аз. Ръката ми се спусна надолу към мястото, където корсажът ми покриваше корема. — Никоя вещица няма да се престраши да се раздели с тайните си, докато някой от вас е замесен. В тази къща влизат само кръвопийци, философи и шпиони. Което означава, че всеки може да ни предаде. Бъруик може и да ви се струва далеч, но паниката се разпространява.
Погледът на Матю беше леден, но поне ме слушаше.
— Ако си поръчаш вещица, тя ще дойде. Матю Ройдън винаги постига каквото иска. Но вместо помощ, ще получим още едно представление като на вдовицата Бийтън. Не това ми трябва.
— А още по-малко ти трябва помощта на Хабърд — каза кисело Хенкок.
— Нямаме много време — напомних на Матю. Хабърд не знаеше, че бебето е на Матю, а Хенкок и Галоуглас все още не бяха доловили промяната в миризмата ми. Но събитията от тази вечер ни бяха накарали да осъзнаем колко рисковано е положението ни.
— Добре, Даяна. Ще оставим вещиците на теб. Но никакви лъжи — реши Матю — и никакви тайни. Един от хората в тази стая ще трябва да знае къде си във всеки един момент.
— Матю, не можеш… — възрази Уолтър.
— Доверявам се на преценката на жена си — заяви твърдо съпругът ми.
— Така казва и Филип за баба — промърмори Галоуглас под нос. — Точно преди да се изсипе адът на земята.
19.
— Ако адът изглежда така — каза тихо Матю в седмицата след срещата ни с Хабърд, — Галоуглас ще бъде горчиво разочарован.
И наистина, имаше много малко огън и жупел около четиринайсетгодишната вещица, която стоеше пред нас в салона.
— Шшшт — прекъснах го, защото знаех колко са чувствителни децата на тази възраст. — Отец Хабърд обясни ли ти защо си тук, Ани?
— Да, госпожо — отвърна тъжно момичето. Беше трудно да се определи дали бледността на кожата ѝ бе естествена за нея, или бе някаква комбинация от страх и недохранване. — За да ви служа и да ви придружавам из града по работа.
— Не, уговорката ни не беше такава — обади се нетърпеливо Матю и ботушът му се стовари тежко върху дървения под. Ани трепна. — Имаш ли някакви способности и познания, или Хабърд си прави шега с нас?
— Имам известни способности — заекна Ани. Светлите ѝ сини очи контрастираха на бледността ѝ. — Но имам нужда от дом и отец Хабърд каза…
— О, мога да си представя какво ти е казал отец Хабърд — изсумтя презрително Матю. Но в погледа, който му хвърлих, имаше такова силно предупреждение, че той премигна и млъкна.
— Дай ѝ възможност да обясни — срязах го, преди да се усмихна окуражително на момичето. — Продължавай, Ани.
— Освен да ви служа, отец Хабърд каза, че трябва да ви заведа при леля си, когато тя се върне в Лондон. Тя в момента помага при раждане и отказва да си тръгне, докато жената има нужда от нея.
— Значи леля ти е акушерка и вещица? — попитах мило аз.
— Да, госпожо. Добра акушерка и много способна вещица — отвърна гордо Ани и изправи гръб. Тогава изпод полата ѝ се показаха кльощавите ѝ глезени. Андрю Хабърд обличаше синовете си в топли и хубави дрехи, но дъщерите му не получаваха толкова много грижи. Потиснах раздразнението си. Щеше да се наложи Франсоаз пак да се развърти с иглата.
— И как стана част от семейството на отец Хабърд?
— Майка не беше праведна жена — промълви Ани и се уви по-плътно в тънкото си наметало. — Отец Хабърд ме намери в криптата на църквата «Света Ана» край портата Олдъргейт, а майка ми лежеше мъртва до мен. Леля ми скоро се бе омъжила и не след дълго си роди свои бебета. Бях на шест години тогава. Съпругът ѝ не искаше да ме гледат заедно с неговите синове, защото се боеше, че ще ги покваря с греховността си.
Значи Ани, която вече бе девойка, бе прекарала с Хабърд половината си живот. Мисълта ме смрази, а и изобщо не разбирах как шестгодишно дете ще може да поквари някого, но историята обясняваше както ужасния ѝ вид, така и странното име на момичето: Ани Крипта.
— Докато Франсоаз ти приготви нещо за ядене, ще ти покажа къде ще спиш. — Тази сутрин се бях качила до третия етаж, за да огледам малкото легло, трикракото столче и вехтата ракла, в която вещицата щеше да държи вещите си. — Ще ти помогна да си занесеш багажа.
— Госпожо? — ахна Ани объркана.
— Тя няма багаж — обади се Франсоаз и хвърли неодобрителен поглед към най-новия член на домакинството ни.
— Няма значение. Скоро ще има. — Усмихнах се на Ани, която изглеждаше несигурна.