— Харесва ли ти? — попита Хенри.
— Обожавам го — промълвих, неспособна да откъсна поглед от новото си съкровище.
— Айзък е доста по-… дързък в композициите си от своя учител, но когато му казах, че е сватбен подарък, той ме убеди, че подобен медальон ще си остане специалната тайна на съпругата и би могъл да разкрива по-личен, а не толкова публичен образ на мъжа ѝ. — Мери погледна през рамото ми. — Приликата е поразителна, но ми се ще господин Хилард да се научи по-добре да рисува човешката брадичка.
— Идеален е, ще го нося винаги.
— А това е за теб — каза Хенри и подаде на Матю същата торбичка. — Хилард сметна, че може да го покажеш на някого или да го носиш в двореца, затова е някак си по-… ъъъ… предпазлив.
— Това да не е медальонът, който Матю държи в моята миниатюра? — попитах и посочих характерния млечен камък в простата златна рамка.
— Така мисля — каза тихо той. — Това лунен камък ли е, Хенри?
— И то много древен — изтъкна гордо Хенри. — Беше сред моите вещи и исках да ти го дам. Виж, има изображение на богинята Диана.
Миниатюрата вътре беше по-прилична, но въпреки това поразително неофициална. Бях облечена в червеникавокафявата рокля с гарнитура от черно кадифе. Лицето ми бе обградено от нежна яка, която не покриваше блестящите перли на шията ми. И точно прическата даваше да се разбере, че това е интимен подарък, подходящ за новия ми съпруг. Косата ми се спускаше по раменете и гърба ми като див водопад от червеникавозлатисти къдрици.
— Синият фон подчертава очите на Даяна. А във формата на устните ѝ има голяма прилика. — Матю също бе очарован от подаръка си.
— Поръчах им поставка — каза Мери и даде знак на Джоан, — за да ги държите в нея, когато не ги носите. — Беше плитка кутия с две овални ниши, облицовани с черно кадифе. Двата медальона прилягаха идеално в тях и така приличаха на два портрета.
— Много мило от страна на Мери и Хенри да ни направят тези подаръци — сподели Матю по-късно, когато се прибрахме в «Еленът и короната». Прегърна ме изотзад и сплете пръсти на корема ми. — Дори нямах време да те снимам. Не съм си представял, че първият твой портрет, който ще притежавам, ще е дело на Никълъс Хилард.
— Портретите са прекрасни — отвърнах и покрих ръцете му с моите.
— Но?… — Матю се отдръпна и наклони глава.
— Миниатюрите на Никълъс Хилард са много търсени, Матю. Тези няма да изчезнат заедно с нас. И са толкова великолепни, че няма да понеса да ги унищожим, преди да тръгнем. — Времето беше като моята яка. Първоначално е гладко парче стегнато изтъкан плат. След това го завъртат, режат и прегъват. — Не спираме да се докосваме до миналото по начини, които задължително ще оставят следа в настоящето.
— Може би точно това трябва да направим — предположи Матю. — Може би бъдещето зависи от това.
— Не виждам как.
— Сега не. Но е възможно един ден да погледнем назад и да открием, че тези миниатюри са променили нещо много важно. — Той се усмихна.
— Представи си какво ще стане, ако намерим Ашмол 782. — Вдигнах очи към него. Пъстрите алхимични книги на Мери върнаха в мислите ни мистериозния том и нашата отчаяна гонитба след него.
— Джордж не можа да го открие в Оксфорд, но трябва да е някъде в Англия. Ашмол е придобил нашия ръкопис от някого. Вместо да търсим книгата, по-добре да потърсим човека, който му я е продал.
— В тези времена има голямо движение на ръкописи. Ашмол 782 може да е навсякъде.
— Или пък точно под носа ни — настоях аз.
— Може и да си права — съгласи се Матю. Но виждах, че мислите му бяха заети с по-непосредствени тревоги от изплъзващия се том. — Ще пратя Джордж да разпита търговците на книги.
Но всички умувания за Ашмол 782 се изпариха от главите ни на следващата сутрин, когато пристигна бележка от видната акушерка, лелята на Ани. Беше се върнала в Лондон.
— Вещицата не би дошла в дома на известен кръвопиец и шпионин — каза Матю, след като прочете за безпокойствата ѝ. — Съпругът ѝ е против, страхува се, че това ще съсипе репутацията му. Ние трябва да ходим при нея на Гарлик Хил, до църквата «Сейнт Джеймс». — Когато аз не реагирах, Матю се намръщи и продължи: — В другия край на града е, на една ръка разстояние от бърлогата на Андрю Хабърд.
— Ти си вампир — припомних му. — Тя е вещица. Не бива да се смесваме. Съпругът ѝ е прав да е предпазлив.
Матю настоя да ни придружи с Ани през града. Кварталът около църквата «Сейнт Джеймс» бе значително по-проспериращ от Блекфрайърс, с широки и добре поддържани улици, големи къщи, оживени магазини и подреден църковен двор. Ани ни заведе до алея срещу църквата. Макар и тъмна, тя бе чиста и спретната.