— Колко неловко — промълвих и извърнах глава, за да се скрия от пронизващия поглед на Сюзана.
— Навярно — каза тя спокойно. — Защо ви трябва помощта ми, госпожо?
— Омагьосана съм. Не е каквото си мислите — добавих, когато Ани отскочи назад. — И двамата ми родители бяха магьосници, но никой от тях не е проумял същността на способностите ми. Не са искали да пострадам, затова са ме омагьосали. Ала тази магия отслабва и ми се случват странни неща.
— Какви? — попита Сюзана и посочи на Ани един стол.
— Призовавала съм вещерска вода няколко пъти, макар не наскоро. Понякога виждам цветове около хората, но невинаги. Докоснах една дюля и тя се спаружи. — Внимавах да не спомена по-живописните ми магически пристъпи. Нито странните сини и кехлибарени нишки в ъглите, както и изчезването на букви от книгите на Матю и бягството на животните от обувките на Мери Сидни.
— Кой от родителите ви е владеел водната магия? — попита Сюзана, като се опитваше да намери някаква логика в историята ми.
— Не знам — признах си. — Умряха, когато бях много малка.
— Тогава може би ви бива за вещица. Макар че мнозина желаят да владеят суровите магии на водата и огъня, те рядко се срещат — каза Сюзана с нотка съжаление. Леля ми Сара вярваше, че вещиците, които разчитат на магии със стихиите, са дилетанти. Сюзана пък бе склонна да смята, че заклинанията са по-нисша форма на магическо познание. Потиснах една въздишка, предизвикана от тези странни предразсъдъци. Нали всички сме все вещици?
— Леля ми не успя да ме научи на много заклинания. Понякога мога да запаля свещ. Способна съм да карам предмети да идват при мен.
— Но вие сте голяма жена! — отбеляза Сюзана с ръце на кръста. — Дори Ани има повече умения от вас, а е само на четиринайсет. Можете ли да правите любовни еликсири от растения?
— Не. — Сара искаше да ме научи да приготвям отвари, но аз отказах.
— Лечителка ли сте?
— Не. — Започвах да разбирам уплашеното изражение на Ани.
Сюзана въздъхна.
— Не знам защо Андрю Хабърд е поискал моята помощ. Имам си достатъчно работа с пациентите, нестабилния ми съпруг и двамата ми малки синове. — Взе една пукната купа от полицата и кафяво яйце от поставка до прозореца. Сложи ги на масата пред мен и дръпна един стол. — Седнете и си затиснете ръцете под краката.
Озадачена, направих каквото поиска.
— С Ани отиваме до дома на вдовицата Хакет. Докато ни няма, ще трябва да извадите съдържанието на яйцето в купата, без да използвате ръцете си. За целта трябват две магии: за движение и за отваряне. Синът ми Джон е на осем и вече може да го прави, без да се замисля.
— Но…
— Ако яйцето не е в купата, когато се върна, никой не може да ви помогне, госпожо Ройдън. Родителите ви може би са били прави да ви омагьосат, ако способностите ви са толкова слаби, че да не можете да счупите едно яйце.
Ани ме погледна извинително, докато взимаше тенджерата. Сюзана захлупи съда.
— Хайде, Ани.
Седях сама във всекидневната на семейство Норман и се съсредоточавах върху яйцето и купата.
— Ама че кошмар — прошепнах, надявайки се, че момчетата са прекалено далеч, за да ме чуят.
Поех дълбоко дъх и мобилизирах енергията си. Знаех думите и на двете заклинания и исках да преместя яйцето, ужасно много го исках. То подскочи на масата веднъж и се укроти. Повторих тихо заклинанието. Отново и отново.
След няколко минути единственият резултат от усилията ми беше потта по челото ми. Трябваше само да вдигна яйцето и да го счупя. А се бях провалила.
— Съжалявам — промърморих на плоския си корем. — С известен късмет ще се метнеш на баща си. — Стомахът ми се преобърна. Нервите и бързо променящите се хормони се отразяваха тежко върху храносмилането ми.
Дали кокошките имаха сутрешно гадене? Наклоних глава и погледнах към яйцето. Семейство Норман бяха лишили някоя нещастна кокошка от неизлюпеното ѝ пиленце. Гаденето ми стана по-силно. Може би трябва да си помисля дали да не стана вегетарианка, поне по време на бременността.
Но може би вътре изобщо нямаше пиленце, успокоих се аз. Не всяко яйце беше оплодено. Третото ми око надникна под черупката през гъстия слой на белтъка. По жълтъка имаше тънки червени нишки, следи от живот.
— Оплодено е — казах с въздишка. Размърдах се върху ръцете си. Ем и Сара гледаха известно време кокошки. На яйцата им трябваха само три седмици мътене, за да се излюпят. Три седмици топлина и грижи и ето ти го пиленцето. Не ми се струваше честно аз да чакам с месеци, преди нашето дете да види бял свят.
Грижи и топлина. Колко прости неща, а от тях се раждаше живот. Какво бе казал Матю? Всичко, от което децата се нуждаят, е любов, възрастен, който да поеме отговорността за тях, и меко легло. Същото се отнасяше и за пиленцата. Представих си какво е в топлите пера на майката кокошка, на сигурно място, далеч от удари и наранявания. Дали и нашето дете се чувстваше така, докато плуваше в дълбините на утробата ми? Ако не, имаше ли магия за това? Някоя, изтъкана от отговорност, която щеше да обвие бебето в грижи, топлина и любов, като същевременно е достатъчно нежна, за да му даде и сигурност, и свобода?