— Тук съм, бабо.
— Кажи ни истината, Ани — настоя твърдо баба Алсъп. — Какво си обещала на Андрю Хабърд?
— Н-нищо — заекна Ани и погледът ѝ се стрелна към мен.
— Не лъжи, момиче. Това е грях — сгълча я баба Алсъп. — Изплюй камъчето.
— Трябва да му съобщя, ако господин Ройдън реши отново да напусне Лондон. И отец Хабърд праща един от своите хора, когато господинът и госпожата са още в леглото, за да ме разпитва какво се случва в къщата. — Думите на Ани се изляха наведнъж. Когато свърши да говори, тя покри устата си с ръце, сякаш не можеше да повярва, че е разкрила толкова много.
— Трябва да спазваме буквата на споразумението на Ани с Хабърд, но не и духа. — Баба Алсъп се замисли за миг. — Ако госпожа Ройдън напусне града по някаква причина, Ани ще прати вест първо на мен. Ще изчакаш един час и чак тогава ще съобщиш на Хабърд, Ани. Ако кажеш и дума на някого за случилото се тук, ще ти вържа езика със заклинание, което и тринайсет вещици няма да могат да развалят. — Ани изглеждаше оправдано ужасена от тази перспектива. — Върви при момчетата, но отвори всички врати и прозорци, преди да тръгнеш. Ще пратя да те повикат, когато стане време да се връщаш.
Докато отваряше капаците и вратите, изражението на Ани беше едновременно извинително и ужасено, затова ѝ кимнах насърчително. Горкото дете не беше в позиция да се опълчи на Хабърд и бе направило каквото може, за да оцелее. Тя хвърли още един уплашен поглед към Матю, чието отношение към нея бе подчертано хладно, и излезе.
Най-накрая, когато къщата утихна и около раменете и глезените ми се извиха течения, Матю заговори. Той все още се подпираше на вратата и черните му дрехи поглъщаха и малкото светлина в къщата.
— Можеш ли да ни помогнеш, бабо Алсъп? — Любезният му тон нямаше нищо общо с презрението, с което се отнасяше към вдовицата Бийтън.
— Мисля, че да, господин Ройдън — отвърна баба Алсъп.
— Моля, настанете се — покани го Сюзана и посочи една близка табуретка. Уви, имаше малка вероятност мъж с ръста на Матю да се настани удобно на малко трикрако столче, но той го възседна, без да се оплаква. — Съпругът ми спи в съседната стая. Не бива да дочува кръвопиеца, нито пък разговора ни.
Баба Алсъп бръкна под сивата вълна и белия лен, които обграждаха шията ѝ, и издърпа с пръстите си нещо. Протегна ръка, замахна от китката и пусна един сенчест силует в стаята, който беше нейно точно копие. Той отиде към спалнята на Сюзана.
— Какво беше това? — попитах, направо не смеех да си поема дъх.
— Моята сянка. Тя ще наглежда господин Норман и ще се погрижи той да не ни притеснява. — Баба Алсъп помръдна с устни и теченията спряха. — А сега, след като вратите и прозорците са запечатани, няма и да ни подслушват. Бъди спокойна за това, Сюзана.
Тези две магии можеха да се окажат полезни в дома на шпионин. Отворих уста да попитам баба Алсъп как ги направи, но преди да изрека и дума, тя вдигна ръка и се засмя.
— Много си любопитна за зряла жена. Боя се, че ще подложиш на изпитание търпението на Сюзана в по-голяма степен от Джефри. — Облегна се назад и ме погледна с доволно изражение. — Дълго те чаках, Даяна.
— Мен? — попитах невярващо.
— Без съмнение. Минаха много години от първите предсказания за пристигането ти и с течение на времето някои от нас спряха да се надяват. Но когато нашите сестри ни казаха за знаменията на север, знаех, че трябва да те очаквам. — Баба Алсъп имаше предвид Бъруик и странните случки в Шотландия. Наведох се напред, готова да ѝ задавам въпроси, но Матю поклати леко глава. Той все още не беше сигурен, че на вещицата може да се има доверие. Баба Алсъп видя мълчаливата молба на съпруга ми и пак се засмя.
— Значи съм била права — каза Сюзана с облекчение.
— Да, дете. Даяна наистина е тъкачка. — Думите на баба Алсъп отекнаха в стаята силни като магия.
— Какво е това? — прошепнах аз.
— Не разбираме много неща в сегашното си положение, бабо Алсъп. — Матю ме хвана за ръката. — Може би трябва да се отнасяш и към двама ни като към Джефри и да ни обясниш като на деца.
— Даяна може да прави магии — каза баба Алсъп. — Ние, тъкачките, сме редки същества. Затова богинята те е пратила при мен.
— Не, бабо Алсъп. Грешиш — възразих и поклатих глава. — Ужасна съм с магиите. Леля ми Сара има страхотни способности, но дори тя не успя да ме научи на вещерския занаят.
— Разбира се, че не можеш да правиш магиите на други вещици. Трябва да измисляш свои собствени. — Думите на баба Алсъп бяха против всичко, на което ме бяха учили. Погледнах я озадачено.
— Вещиците се учат на магии. Не ги измисляме. — Магиите се предаваха от поколение на поколение в семействата и сред членовете на вещерските общности. Ревниво пазехме това познание, записвахме думи и процедури в специални магически тетрадки заедно с имената на вещиците, които владеят заклинанията. По-опитните магьосници обучаваха по-младите членове на общността да следват стъпките им, като обръщаха внимание на всеки нюанс и на миналия си опит.