Матю изгледа баба Алсъп. Накрая кимна.
— Добре, бабо.
Аз бях тъкачка.
Скоро щях да стана и майка.
«Дете помежду им, вещица наполовина», прошепна призрачният глас на Бриджит Бишъп.
Дълбоката въздишка на Матю ми подсказа, че е доловил промяна в миризмата ми.
— Даяна е уморена и трябва да се прибира.
— Не е уморена, а уплашена. Времето на страх премина, Даяна. Трябва да се изправиш лице в лице с истинската си същност — каза баба Алсъп с леко съжаление.
Ала тревогата ми продължи да расте дори когато се прибрахме на сигурно място в «Еленът и короната». Когато влязохме, Матю свали ватирания си жакет. Уви го около раменете ми, опитваше се да ме предпази от студа. Дрехата излъчваше аромата му на карамфил и канела, но по нея бяха останали следи и от дима в огнището на Сюзана и влажния лондонски въздух.
— Аз съм тъкачка. — Може би продължавах да го повтарям, за да го проумея. — Но не знам както означава това, дори вече не знам коя съм.
— Ти си Даяна Бишъп, историчка, вещица. — Хвана ме за раменете. — Това си ти, без значение какво си била преди или можеш да станеш някой ден. И също така си моят живот.
— Твоя съпруга — поправих го.
— Моят живот — повтори той. — Не си само сърцето ми, но и неговият пулс. Преди живеех в тъмнина, като сянката на баба Алсъп. — Акцентът му се засили, гласът му бе натежал от чувства.
— Би трябвало да чувствам облекчение, след като най-накрая научих истината — казах през тракащи зъби, докато лягах в леглото. Студът сякаш се бе просмукал до мозъка на костите ми. — Цял живот се чудя защо съм различна. Сега вече знам, но това не ми помага.
— Някой ден и това ще стане — обеща ми Матю и легна до мен под завивките. Обви ръце около мен. Преплетохме краката си като корени на дърво, всеки се притискаше в другия и търсеше подкрепа, телата ни се сближаваха все повече и повече. Дълбоко в мен веригата, която някак си бях изковала от любов и копнеж по някого, когото предстоеше да срещна, се сви и се втечни. Беше силна и неразрушима, пълна с живителни сокове, които течаха непрекъснато от вещицата към вампира и обратно. Скоро вече не се чувствах извън равновесие, а блажено и напълно фокусирана. Поех дълбоко дъх, след това още един. Когато се опитах да се отдръпна, Матю отказа да ме пусне.
— Не съм готов да те пусна — каза ми и ме придърпа към себе си.
— Сигурно имаш работа да вършиш — за Паството, за Филип, Елизабет. Добре съм, Матю — настоях аз, макар да исках да остане при мен колкото е възможно по-дълго.
— Вампирите възприемат времето различно от топлокръвните — каза той. Все още не желаеше да ме пусне.
— Колко дълга е вампирската минута? — попитах и се сгуших под брадичката му.
— Трудно е да се каже — промърмори Матю. — Нещо между обикновената минута и вечността.
22.
Събирането на двайсет и шестте най-влиятелни вещици в Лондон не беше лесна работа. Съветът не се провеждаше така, както си го представях — в зала, подобна на съд, където вещиците са подредени в редици, а аз стоя пред тях. Той се точи няколко дни в магазини, таверни и салони из целия град. Нямаше официални представяния и никой не губеше време в любезности и формалности. Видях толкова непознати вещици, че скоро всичко ми се размаза.
Но някои преживявания се запечатаха в съзнанието ми. За първи път усетих безспорната сила на огнена вещица. Баба Алсъп не ме бе излъгала — нямаше как да се сбърка парещата сила в погледа и докосването на червенокосата магьосница. Макар пламъците в кръвта ми да се раздвижваха и танцуваха, когато бях наблизо, беше ясно, че не съм огнена вещица. Това се потвърди и когато се запознах с още две огнени вещици в сепаре в «Митрата», таверна в Бишъпсгейт.
— Тя ще се окаже истинско предизвикателство — отбеляза едната, след като свърши да гадае по кожата ми.
— Тъкачка, която може да пътува през времето с много вода и огън в кръвта — съгласи се другата. — Не вярвах, че ще видя някога такава комбинация през живота си.
Вятърните вещици от Съвета се събраха в къщата на баба Алсъп, която бе по-просторна, отколкото скромната ѝ външност предполагаше. Два призрака се скитаха из стаите, както и сянката на баба Алсъп, която посрещаше гостите на вратата, а после се плъзгаше тихо и се грижеше всички да са добре.
Вятърните вещици не бяха толкова страшни като огнените, докосванията, с които преценяваха дарбите и недостатъците ми, бяха леки и сухи.