— Буреносна е — промърмори среброкоса вещица на около петдесет години. Беше дребна и жилава и се движеше с висока скорост, която предполагаше, че гравитацията не я държи толкова здраво, колкото останалите.
— Прекалено фокусирана е — каза друга и се намръщи. — Има нужда да остави нещата да се случват от само себе си, инак всеки повей, който причини, ще се превърне в страшна буря.
Баба Алсъп прие коментарите им с благодарност, но когато си тръгнаха, изглеждаше облекчена.
— Сега ще си почина, дете — каза тя немощно, стана от стола си и тръгна към дъното на къщата. Сянката ѝ тръгна след нея.
— Има ли мъже в Съвета, бабо Алсъп? — попитах аз, като я хванах за лакътя.
— Една шепа са останали. Всички млади магьосници отидоха в университет да учат естествена философия — отвърна тя с въздишка. — Времената са странни, Даяна. Всеки така се е втурнал към новото, вещиците мислят, че от книгите ще научат повече, отколкото от практиката. Сега ще те оставя. Ушите ми пищят от всички тези разговори.
Една водна вещица дойде при мен в «Еленът и короната». Бях си полегнала, изтощена от обиколките из целия град предния ден. Вещицата беше висока и гъвкава и не стъпваше, а се носеше през къщата. Но в коридора се натъкна на непробиваема преграда от вампири.
— Всичко е наред, Матю — казах от вратата на спалнята ни и ѝ махнах да се приближи.
Когато останахме сами, водната вещица ме изгледа от главата до петите. Погледът ѝ гъделичкаше кожата ми като солена вода, беше освежаващ като потопяване в океана в летен ден.
— Баба Алсъп е права — съобщи тя с тих звънлив глас. — Има прекалено много вода в кръвта ти. Не можем да се срещаме с теб на групи, защото има вероятност да предизвикаме потоп. Ще се срещаш с нас една по една. Боя се, че ще ни отнеме цял ден.
И така, вместо аз да отида при водните вещици, те дойдоха при мен. Влизаха и излизаха от къщата и побъркваха Матю и Франсоаз. Но връзката между нас беше неоспорима, в тяхно присъствие усещах подводни течения.
— Водата не се застоява — промърмори една от тях, след като плъзна пръсти по челото и раменете ми. Обърна ръцете ми, за да огледа дланите. Беше малко по-възрастна от мен и имаше поразителни цветове: бяла кожа, черна коса и очи с цвета на Карибско море.
— Каква вода? — попитах, когато тя проследи поточетата, вливащи се в линията на живота ми.
— Всяка водна вещица в Лондон събираше дъждовна вода от лятното слънцестоене до есенното равноденствие, след това я изля в кристалната топка на Съвета. Тя показа, че дългоочакваната тъкачка ще има вода във вените си. — Вещицата въздъхна с облекчение и пусна ръцете ми. — Имаме нужда от нови магии, след като помогнахме за връщането на испанския флот. Баба Алсъп успя да запази вятърните вещици, но шотландската тъкачка черпеше дарбата си от земята, затова не можеше да ни помогне, дори и да искаше. Ти обаче си истинска дъщеря на луната и ще ни свършиш добра работа.
В петък сутринта в къщата пристигна вестоносец с послание от улица «Бред» и указания да отида в единайсет на среща с последните членове на Съвета: две земни вещици. Повечето магьосници владееха до някаква степен земните магии. Това бе основата на занаята и в общностите от моето време земните вещици не бяха особено на почит. Бях любопитна да видя дали елизабетинските им посестрими са различни.
Матю и Ани тръгнаха с мен, Пиер бе излязъл да свърши някаква работа, а Франсоаз бе на пазар. Точно подминавахме двора на катедралата «Свети Павел», когато Матю се хвърли към един хлапак с мръсно лице и болезнено слаби крака. Камата за миг се озова до ухото на детето.
— Само ако помръднеш с пръст, ще ти отрежа ухото — каза той тихо.
Погледнах надолу и с изненада открих, че пръстите на момчето опипваха чантичката, която носех на кръста си.
Под спокойствието на Матю винаги клокочеше агресия дори в моето време, но в Лондон на Елизабет тя беше много по-близо до повърхността. Ала нямаше нужда да се нахвърля върху някого толкова по-слаб от него.
— Матю — предупредих го, като забелязах ужаса, изписан на детското лице. — Престани.
— Друг щеше да ти отреже ухото или да те предаде на приставите. — Матю присви очи и момчето пребледня още повече.
— Достатъчно — отсякох. Докоснах детето по рамото, а то трепна. Пред третото ми око проблесна сцена, в която тежка мъжка ръка удря момчето и го запраща към стената. Под пръстите ми и под тънката риза, която единствена пазеше момчето от студа, имаше грозна синина. — Как се казваш?
— Джак, госпожо — прошепна момчето. Ножът на Матю бе все още опрян в ухото му и започвахме да привличаме вниманието на околните.