— Със сигурност не — заяви Елизабет тихо.
— Нали се разбрахме да не се изсипваме? — напомни Катрин. — Богинята ни е благословила достатъчно. — Когато каза това, в кафявите ѝ очи се появиха в бърза последователност зелени, златни, червени и черни искри. — Но може би…
— В алманаха на Сюзана всичко е объркано. Все пак решихме, че ако Даяна изтъче основната си магия следващия четвъртък при нарастваща луна, това ще вещае повече добро — каза Марджъри и плесна радостно с ръце.
— Уф — изохка баба Алсъп и запуши уши, за да се защити от вибрациите във въздуха. — По-внимателно, Марджъри, по-внимателно.
С новите ми задължения към сборището на Гарликхайт и нестихващия ми интерес към алхимичните опити на Мери се оказвах много по-често извън вкъщи, а «Еленът и короната» продължи да служи за база на Нощната школа и работата на Матю. Идваха и си отиваха вестоносци с писма и доклади; Джордж се отбиваше често да се нахрани безплатно и да ни разкаже за последните си безплодни опити да намери Ашмол 782; Хенкок и Галоуглас оставяха прането си на долния етаж и се заседяваха с часове край огъня в оскъдно облекло, докато дрехите им изсъхнат. Кит и Матю бяха постигнали напрегнато примирие след случката с Хабърд и Джон Чандлър, което означаваше, че често заварвах писателя в предния салон да се взира мрачно в далечината и след това трескаво да пише. Допълнително ме дразнеше фактът, че вземаше от моите запаси от хартия.
С нас живееха Ани и Джак. Две деца в домакинство си беше работа на пълен работен ден. Джак, за когото предполагах, че е на седем или осем години (той нямаше никаква представа за възрастта си), се забавляваше, като дразнеше младата девойка. Следваше я навсякъде и повтаряше думите ѝ. Ани избухваше в сълзи и се втурваше нагоре, за да се хвърли в леглото си. Когато се карах на Джак, той се цупеше. В отчаянието си да си открадна няколко часа спокойствие намерих учител, който се съгласи да ги учи на четене, писане и смятане, но двамата бързо прогониха наскоро завършилия в Кембридж мъж с празните си погледи и престорената си невинност. Предпочитаха да пазаруват с Франсоаз и да тичат из Лондон с Пиер вместо да седят кротко и да решават задачи.
— Ако нашето дете се държи така, ще го удавя — казах на Матю, докато се опитвах да си отдъхна за миг в кабинета му.
— Тя ще се държи точно така, бъди сигурна в това. И няма да я удавиш — отвърна Матю и остави перото си. Все още не можехме да се споразумеем за пола на бебето.
— Опитах всичко. Обяснявах им, шегувах се, умолявах ги — за бога, дори ги подкупвах. — Кифлите на майстор Прайър само увеличиха енергията на Джак.
— Всеки родител допуска тези грешки — засмя се той. — Опитваш се да им бъдеш приятел. Дръж се с Джак и Ани като с кученца. Някое плясване през носа от време на време ще затвърди авторитета ти по-добре от пай с кайма.
— Да не би да ми даваш родителски съвети от животинското царство? — Мислех си за неговото проучване за вълците.
— Всъщност да. Ако продължат да те тормозят, ще си имат работа с мен. А аз не пляскам, аз хапя. — Матю погледна гневно към вратата, когато в стаите отекна особено силен трясък, последван от горко извинение.
— Благодаря, но не съм чак толкова отчаяна, че да прибягна към дресировка. Все още — добавих аз и излязох заднешком от стаята.
След два дни, в които се възползвах от учителския си глас и налагах наказания, се установи някакъв ред, но се изискваха огромни усилия, за да се държи темпераментът на децата под контрол. Зарязах книгите и писанията си и водех и двамата на дълги разходки по Чийпсайд и в предградията на запад. Ходехме да пазаруваме с Франсоаз и гледахме как разтоварват стоки от лодките на доковете във Винтри. Опитвахме се да си представим откъде идват стоките и фантазирахме за произхода на екипажа.
Някъде по средата на този процес престанах да се чувствам като турист и започнах да усещам елизабетински Лондон като свой дом.
В неделя сутринта обикаляхме Ледънхол, най-добрия покрит лондонски пазар за изискани стоки, и там видях еднокрак просяк. Тъкмо вадех пени от чантата си за него, когато децата се шмугнаха в магазина за шапки. На такива места можеха да направят страхотни поражения, които да ми струват скъпо.
— Ани! Джак! — извиках и пуснах пенито в ръката на мъжа. — Не пипайте нищо!
— Отдалечили сте се от дома си, госпожо Ройдън — каза един дълбок глас. Кожата на гърба ми потръпна от ледения поглед и когато се обърнах, видях Андрю Хабърд.
— Отец Хабърд — поздравих. Просякът се изниза надалеч.
Хабърд се огледа.