— Къде е прислужницата ви?
— Ако имате предвид Франсоаз, тя пазарува — отвърнах язвително. — Ани е с мен. Не бях имала възможност да ви благодаря, че я пратихте при нас. Тя страхотно ми помага.
— Разбрах, че сте се видели с баба Алсъп.
Не отговорих на този нагъл разпит.
— След пристигането на испанците тя не си прави труда да излиза от вкъщи, освен ако няма много сериозна причина.
Продължавах да мълча. Хабърд се усмихна.
— Не съм ви враг, госпожо.
— Не съм казвала такова нещо, отец Хабърд. Но с кого се виждам и защо — не е ваша грижа.
— Да. Вашият свекър — или може би мислите за него като за баща? — ми даде ясно да разбера това в писмото си. Филип, разбира се, ми благодари, че съм ви помогнал. Когато става въпрос за главата на семейство Дьо Клермон — благодарностите винаги предхождат заплахите. Освежителна промяна след обичайното поведение на съпруга ви.
Присвих очи.
— Какво искате, отец Хабърд?
— Търпя присъствието на семейство Дьо Клермон, защото така трябва. Но не съм длъжен да продължа да го правя, ако се появят неприятности. — Хабърд се наведе към мен и усетих ледения му дъх. — А вие причинявате неприятности. Усещам го. Помирисвам го. Откакто сте тук, вещиците са станали… трудно управляеми.
— Какво злощастно съвпадение — възкликнах, — но вината не е моя. Не съм обучена в изкуството на магията, дори не мога едно яйце да счупя в паница. — Франсоаз се зададе с покупките. Направих реверанс на Хабърд и понечих да мина покрай него. Ръката му се стрелна и ме сграбчи за китката. Погледнах надолу към студените му пръсти.
— Не само живите същества излъчват миризма, госпожо Ройдън. Знаете ли, че и тайните си имат свой отчетлив аромат?
— Не — казах и издърпах китката си от хватката му.
— Вещиците познават, когато някой лъже. Кръвопийците помирисват тайните както кучетата — следите на елен. Ще науча тайната ви, госпожо Ройдън, колкото и да се опитвате да я скриете.
— Готова ли сте, мадам? — попита Франсоаз и с приближаването си все повече се смръщваше. Ани и Джак бяха с нея и момичето пребледня, когато забеляза Хабърд.
— Да, Франсоаз — отвърнах и най-накрая откъснах поглед от странните шарени очи на Хабърд. — Благодаря за съвета, отец Хабърд, както и за информацията.
— Ако момчето ви идва в повече, ще се радвам да се погрижа за него — промърмори Хабърд, докато минавах покрай него. Обърнах се и се върнах.
— Дръжте си ръцете далеч от това, което е мое. — Погледите ни се впиха един в друг и този път Хабърд пръв извърна очи. Присъединих се към моята групичка от вампирка, вещица и човешко същество. Джак изглеждаше разтревожен и стъпваше от крак на крак, сякаш се чудеше дали да не побегне. — Да си вървим да ядем сладкиши с джинджифил — казах и го хванах за ръка.
— Кой е този човек? — прошепна той.
— Това е отец Хабърд — побърза да му отговори Ани.
— Онзи от песните? — ококори се Джак и погледна през рамо.
Ани кимна.
— Да, освен това той…
— Млъквай, Ани. Какво видяхте в шапкарския магазин? — поинтересувах се и стиснах още по-здраво Джак. Протегнах ръка към препълнената кошница. — Дай ми я, Франсоаз.
— Няма да помогне, мадам — поклати глава Франсоаз, въпреки че ми подаде кошницата. — Милорд ще разбере за срещата ви с него. Дори миризмата на зеле няма да скрие истината. — Джак извърна глава, заинтригуван от тази информация, а аз хвърлих предупредителен поглед на вампирката.
— Да не дърпаме дявола за опашката — казах, когато завихме към вкъщи.
Когато се прибрахме в «Еленът и короната» се отървах от кошницата, наметалото, ръкавиците и децата и занесох на Матю чаша вино. Той седеше зад бюрото си, приведен над купчина книжа. Олекна ми от познатата гледка.
— Още ли работиш? — попитах, пресегнах се през рамото му и сложих чашата вино пред него. Намръщих се. Листата пред него бяха покрити с диаграми, Х и О, и нещо, приличащо на съвременни научни формули. Съмнявах се, че имат нещо общо с шпионажа или Паството, освен ако не бяха шифър. — Какво правиш?
— Опитвам се да проумея нещо — каза Матю и бутна книжата настрани.
— Нещо свързано с генетиката? — Х и О ми напомняха за биология и грахчетата на Грегор Мендел. Дръпнах листовете към себе си. Там нямаше само Х и О. Разпознах инициалите на членовете на семейството на Матю: ИК, ФК, МК, МУ. Имаше и други, които бяха на моите роднини: ДБ, РБ, СБ, СП. Матю бе начертал стрелки между хората и линиите се пресичаха от поколение в поколение.
— Може и така да се каже — отвърна Матю и скри листовете от мен. Класическият му отговор, който нищо не казва.
— Предполагам, че ще ти трябва оборудване. — В дъното на страницата имаше две букви, оградени в кръг: Б и К — Бишъп и Клермон. Нашето дете. Това трябваше да има нещо общо с бебето.