23.
— Всички сме губили бебета, Даяна — каза тъжно баба Алсъп. — Това е болка, която повечето жени познават.
— Всички? — Огледах се из всекидневната на баба Алсъп, обходих с очи вещиците от сборището на Гарликхайт.
Заваляха истории за бебета, починали при раждането, и деца, умрели на шест месеца или шест години. Не познавах жени, които са помятали — поне така си мислех. Дали някоя моя приятелка не бе претърпяла такава загуба, без да знам?
— Ти си млада и силна — успокои ме Сюзана. — Ще успееш да заченеш друго дете.
Не го вярвах, знаех, че съпругът ми повече няма да ме докосне, докато не се върнем в земите на противозачатъчните и феталните монитори.
— Може би — кимнах и свих вяло рамене.
— Къде е господин Ройдън? — попита тихо баба Алсъп. Сянката ѝ се движеше из стаята, сякаш си мислеше, че може да го открие на канапето под прозореца или седнал върху шкафа.
— Излезе по работа — отговорих и се увих по-плътно с шала. Беше на Сюзана и миришеше на горена захар и лайка, също като нея.
— Чух, че снощи бил в Мидъл Темпъл Хол с Кристофър Марлоу. Сигурно са гледали пиеса. — Катрин отвори кутийка със захаросани плодове.
— Обикновените мъже могат много да се тръшкат за изгубени деца. Не съм учудена, че за един кръвопиец е особено трудно да го приеме. Те са обсебващи. — Баба Алсъп посегна към нещо червено и пихтиесто. — Благодаря ти, Катрин.
Жените мълчаха и чакаха с надеждата, че ще отговоря на заобиколната покана на баба Алсъп и Катрин да разкажа как с Матю понасяме случилото се.
— Той ще се оправи — процедих през зъби.
— Трябва да е тук — изрече рязко Елизабет. — Не виждам причина да преживява загубата по-болезнено от теб!
— Защото е преживял хиляда години, в които са му разбивали сърцето, а аз само трийсет и три — отбелязах със също толкова рязък тон. — Той е кръвопиец, Елизабет. Дали искам да е тук, а не навън с Кит? Разбира се. Дали ще го моля да остане в «Еленът и короната» заради мен? В никакъв случай. — Тонът ми се повишаваше, докато изливах болката и гнева си. Матю бе все така мил и нежен с мен. Утешаваше ме във всичките ми кошмари и страхове за бъдещето, което ми се струваше унищожено, след като пометнах детето ни.
Но ме тревожеха часовете, които прекарваше далече от мен.
— Разумът ми казва, че Матю трябва да получи възможност да тъгува по свой собствен начин — продължих. — А сърцето ми казва, че ме обича, въпреки че предпочита сега да е с приятелите си. Просто ми се ще да може да ме докосне без съжаление. — Усещах го винаги когато ме погледнеше и прегърнеше. Беше непоносимо.
— Извинявай, Даяна — каза Елизабет с посърнало лице.
— Няма нищо — уверих я аз.
Но не беше така. Целият свят ми се струваше объркан и изкривен, цветовете му бяха прекалено ярки, звуците — прекалено силни, и ме караха да подскачам. Усещах тялото си празно, каквото и да се опитвах да чета, думите не успяваха да задържат вниманието ми.
— Ще се видим утре, както е по план — обяви набързо баба Алсъп и вещиците се разотидоха.
— Утре? — намръщих се аз. — Не ми се правят магии, бабо Алсъп.
— А на мен не ми се влиза в гроба, преди да те видя да изтъчеш шест магии, затова ще те чакам, когато камбаните отброят шест.
Същата вечер се взирах в огъня, докато камбаните отброяваха шест, после седем, осем, девет и десет. Когато удариха три след полунощ, чух звук по стълбите. Помислих си, че е Матю, и тръгнах към вратата. Стълбището беше пусто, но на едно от стъпалата имаше купчинка предмети: детско чорапче, клонка зеленика, парче хартия с мъжко име, изписано върху него. Събрах ги в скута си и седнах на изтърканите стълби, плътно обвила шала около себе си.
Все още се опитвах да разбера какво означават тези предмети и как са се озовали там, когато Матю се втурна нагоре, трескав и безмълвен, после спря внезапно.
— Даяна. — Избърса устата си с опакото на ръката си. Очите му бяха стъкленозелени.
— Поне се храниш, когато си с Кит — казах и се изправих. — Хубаво е да знам, че приятелството ви се основава на нещо повече от поезия и шах.
Матю стъпи с ботуша си на стъпалото до мен. С коляно ме притисна към стената и ме приклещи като в капан. Дъхът му беше сладникав и леко метален.
— Утре сутрин ще се мразиш — заявих спокойно и извърнах глава. Знаех, че не бива да бягам, когато все още усеща вкуса на кръв по езика си. — Кит трябваше да те задържи, докато наркотикът излезе от организма ти. Всичката кръв в Лондон ли е с опиати? — За втора вечер подред Матю излизаше с Кит и се връщаше надрусан.