Нещо в дясната ми ръка силно натежа. Погледнах надолу, очаквах да видя кофа. Ала вместо нея държах стрела. Вещерски огън. Но каква полза от още огън?
— Не, Даяна! Не се опитвай да измисляш магия! — предупреди ме баба Алсъп.
Отърсих се от мислите за дъжд и реки. И тогава инстинктът ми пое нещата в свои ръце и двете ми ръце се вдигнаха пред мен, после дясната се отдръпна назад, пръстите ми се отпуснаха и стрелата излетя към сърцето на дървото. Пламъците бързо се издигнаха нависоко и ме заслепиха. Жегата намаля и когато отново можех да виждам, открих, че се намирам на върха на планина под просторно звездно небе, в което ниско висеше огромен полумесец.
— Чаках те. — Гласът на богинята беше малко по-силен от повей на вятър. Беше облечена в мека роба, косата ѝ се спускаше като водопад по гърба ѝ. Нямаше и следа от обичайното ѝ оръжие, но до нея пристъпваше голямо куче. Толкова едро и черно, че можеше и да е вълк.
— Ти. — Ужас сви сърцето ми. Очаквах да видя богинята, откакто загубих бебето. — Ти ли ми взе детето в замяна на това, че спаси живота на Матю? — Въпросът ми бе пълен с гняв и отчаяние.
— Не. Този дълг е уреден. Вече взех друг. Мъртво дете не ми върши никаква работа. — Очите ѝ бяха зелени като първите листенца на върбата през пролетта.
Кръвта ми се смрази.
— Чий живот си взела?
— Твоя.
— Моя? — едва процедих с вцепенени устни. — Аз… мъртва ли съм?
— Разбира се, че не. Мъртвите принадлежат на друг. Аз търся живите. — Гласът ѝ бе станал ясен и пронизващ като лунен лъч. — Обеща ми, че мога да взема всеки и всичко, ако спася живота на мъжа, когото обичаш. Избрах теб. И още не съм приключила.
Богинята отстъпи крачка назад.
— Ти ми даде живота си, Даяна Бишъп. Време е да го оползотвориш.
Отгоре долетя вик и ме предупреди за присъствието на огнедишащия дракон. Вдигнах очи и се опитах да го видя на фона на луната. Когато премигнах, той се очерта идеално на тавана на баба Алсъп. Бях се върнала в къщата на вещицата, вече не бях на голия планински връх с богинята. Дървото го нямаше, беше се превърнало в купчинка пепел. Премигнах отново.
Драконът също премигна срещу мен. Очите му бяха тъжни и познати — черни, със сребристи ириси. Изкрещя отново пронизително и отпусна острите си нокти. Клонът от дървото падна в ръцете ми и натежа в тях като стрелата, беше по-тежък и плътен, отколкото предполагаше размерът му. Драконът наклони глава, от ноздрите му блъвна дим. Изкушавах се да протегна ръка и да го докосна, чудех се дали кожата му е топла и гладка като на змия, но нещо ми подсказа, че няма да му хареса. А не исках да го плаша. Можеше да се изправи и да си удари главата в тавана. Вече започвах да се тревожа за състоянието на къщата на баба Алсъп след дървото и огъня.
— Благодаря — прошепнах.
Драконът отвърна с мелодично огнено стенание. Черните му очи със сребристи нишки изглеждаха стари и мъдри, докато ме разглеждаха. Съществото замислено размахваше опашка. Разпери криле в пълния им размах, после ги прибра до тялото си и се стопи във въздуха.
От огнедишащия дракон остана само гъделичкането по ребрата ми, което някак си ми подсказа, че съществото е в мен и чака да го повикам, когато имам нужда от него. Звярът в мен силно натежа и аз паднах на колене. Клонът се изтърколи на пода. Вещиците се втурнаха напред.
Баба Алсъп стигна първа до мен, тънките ѝ ръце ме обвиха и придърпаха.
— Справи се добре, дете — прошепна тя. Елизабет сви ръка и с няколко думи я превърна в сребърна купа, пълна с вода. Пих от нея и когато купата се изпразни, пак стана просто ръка.
— Велик ден, бабо Алсъп — каза Катрин широко усмихната.
— Да, и тежък за такава млада вещица — добави старицата. — Не правиш нищо наполовина, Даяна Ройдън. Първо не си обикновена вещица, а тъкачка. После правиш основна магия, от която израства самодивско дърво, и опитомяваш дракон. Нямаше да повярвам, ако ми го бяха казали преди да стане.
— Видях богинята — обясних аз, докато ми помагаха да се изправя на крака. — И един дракон.
— Това не беше дракон — възрази Елизабет.
— Имаше два крака — поясни Марджъри. — Това значи, че е не само огнено същество, но и водно, способно да се придвижва между стихиите. Огнедишащият дракон е единение на противоположности.
— Това, което сестрите казаха за огнедишащия дракон, се отнася и за самодивското дърво — подчерта баба Алсъп с горда усмивка. — Не всеки ден клоните на това дърво израстват в един свят, докато корените му остават в друг.