— Виждате ли? В нея няма нищо друго, освен безсмислени думи и неприлични картинки на къпещи се жени. — Джейн излезе от стаята, като ругаеше под носа си и клатеше глава.
Не беше Ашмол 782, но въпреки това книгата ми бе позната: беше Ръкописът на Войнич, известен още като MS 408 от библиотеката за редки книги «Бейнеке» на Йейлския университет. Съдържанието му беше мистерия. Нито един криптограф или лингвист не бе успял да разбере какво се казва в текста, нито някой ботаник бе идентифицирал растенията, изрисувани в него. Имаше много теории, които се опитваха да обяснят тази загадка, включително и такива, които твърдяха, че е писан от извънземни.
— Не е ли? — попита Матю. Поклатих глава и прехапах ядно устни. Дий погрешно изтълкува изражението ми като израз на раздразнение от Джейн и се втурна да обяснява.
— Моля ви, простете на съпругата ми. Тя намира тази книга за крайно обезпокоителна, защото точно тя я откри в куфарите ни, когато се върнахме от земите на императора. Бях взел друга с мен, когато тръгвахме — много ценна алхимична книга, която някога е принадлежала на великия английски магьосник Роджър Бейкън. Беше по-голяма от тази и съдържаше много мистерии.
Наклоних се напред на стола си.
— Помощникът ми Едуард разбираше текста с божествена помощ, но аз не успявах — продължи Дий. — Преди да оставим Едуард в Прага, император Рудолф изрази интерес към този труд. Едуард му бе споделил някои от тайните, съдържащи се вътре — за поколенията на металите и тайния метод за постигане на безсмъртие.
Значи все пак Дий наистина е притежавал Ашмол 782. И неговият демоничен помощник Едуард Кели е успял да разчете текста. Ръцете ми затрепериха от вълнение, затова ги скрих в диплите на полата си.
— Едуард помагаше на Джейн да ми опакова книгите, когато дойде време да се прибираме. Според нея Едуард е откраднал книгата и я е заменил с тази от колекцията на Негово Величество. — Дий се поколеба и изражението му стана тъжно. — Не ми се иска да мисля лошо за него, защото беше мой довереник и прекарвахме много време заедно. Но с Джейн никога не са се разбирали и отначало отхвърлих хипотезата ѝ.
— Но сега виждате, че може и да е вярна — отбеляза Матю.
— Прехвърлям наум събитията от последните ни дни, господин Ройдън, и се опитвам да си спомня подробности, които биха могли да оправдаят приятеля ми. Ала всичко, за което се сещам, сочи все по-решително към неговата вина. — Дий въздъхна. — Все пак може да се окаже, че и този текст съдържа ценни тайни.
Матю прелисти страниците.
— Това са химери — заяви, докато разглеждаше изображенията на растенията. — Листата, стеблата и цветовете не си съвпадат, събирани са от различни растения.
— Какво ти говори това? — вметнах, като отгърнах на астрологичните диаграми. Вгледах се в думите в средата им. Странно. Бях виждала ръкописа много пъти, а никога не бях обръщала внимание на бележките.
— Тези надписи са на езика на древна Окситания — каза тихо Матю. — Познавах човек със същия почерк. Случайно да сте срещали човек от Орийак, докато бяхте в двореца на императора?
Дали нямаше предвид Жербер? Вълнението ми се превърна в тревога. Дали Жербер не бе взел погрешно Ръкописа на Войнич за мистериозната книга за произхода? И когато си зададох този въпрос, писаните на ръка бележки в центъра на астрологичните диаграми затрептяха. Затворих книгата, за да не изтекат буквите от нея.
— Не, господин Ройдън — отвърна смръщено Дий. — Ако бях срещнал, щях да го питам за прочутия местен магьосник, който стана папа. В старите приказки, разказвани край огъня, има много скрита истина.
— Да — съгласи се Матю. — Де да бяхме по-мъдри, за да я виждаме.
— Затова съжалявам, че изгубих книгата си. Някога е била собственост на Роджър Бейкън и старицата, която ми я продаде, ми каза, че той много я ценял, защото в нея се съдържали божествени истини. Бейкън я наричал Verum Secretum Secretorum, «Истинската тайна на тайните». — Дий погледна тъжно към Ръкописа на Войнич. — Най-съкровеното ми желание е да си я върна.
— Може би ние ще успеем да ви помогнем — предположи Матю.
— Вие ли, господин Ройдън?
— Ако ми позволите да взема тази книга, мога да се опитам да я занеса там, където ѝ е мястото, а да върна вашата на законния ѝ собственик. — Матю придърпа ръкописа към себе си.
— Ще съм ви длъжник, сър — отвърна Дий. Съгласи се на сделката без повече преговори.
В мига, в който потеглихме от кея в Мортлейк, аз започнах да обсипвам Матю с въпроси.
— Какво си намислил? Не можеш просто да опаковаш Ръкописа на Войнич и да го пратиш на Рудолф с бележка, която го обвинява в измама. Трябва да намериш някой достатъчно луд, който да е готов да рискува живота си, като проникне в библиотеката на Рудолф и открадне Ашмол 782.