— Франсоаз, защо не заведеш децата в «Кардиналската шапка»? — предложих. — И Пиер ще дойде с вас.
— Еха! — извика Джак, зарадван, че ще излиза тази вечер. — Господин Шекспир ме учи да жонглирам.
— Стига да не се опитва да подобри краснописа ти, нямам нищо против — казах аз и хванах шапката, която Джак бе хвърлил във въздуха. Последното нещо, от което имахме нужда, бе да прибавим към уменията на момчето и фалшификаторски талант. — Върви да вечеряш. И не забравяй за какво служи носната кърпа.
— Няма — отвърна Джак и си обърса носа в ръкава.
— Защо лорд Бъргли е идвал чак до Блекфрайърс, за да те види? — попитах аз, когато останахме сами.
— Защото днес получих разузнавателни данни от Шотландия.
— Сега пък какво? — промълвих и нещо ме стисна за гърлото. Не за първи път вещиците от Бъруик бяха обсъждани в мое присъствие, но някак си идването на Сесил остави впечатлението, че злото е полазило и през нашия праг.
— Крал Джеймс продължава да се занимава с вещиците. Уилям искаше да обсъдим как би трябвало да реагира кралицата, ако изобщо реагира. — Намръщи се на промяната в миризмата ми, след като страхът ме обзе. — Няма нужда да знаеш какво се случва в Шотландия.
— И да не го знам, то пак ще се случи.
— Така е — съгласи се Матю и пръстите му нежно погалиха шията ми в опит да ме освободи от напрежението. — Но и да знаеш, все същото.
На следващия ден се прибрах от баба Алсъп с малка дървена кутия за магии, в която да оставям своите записани заклинания да отлежават, докато са готови да бъдат използвани от други вещици. Обличането на магиите ми в думи беше следващата стъпка в развитието ми като тъкачка. В този момент в кутията бяха само панделките. Марджъри смяташе, че магията за прикритие все още не е за пред други вещици.
Магьосник от улица «Темза» бе направил кутията от клона от дървото, който драконът ми бе дал в нощта, когато направих първата си основна магия. На капака ѝ бе резбовал дърво, чиито клони и корени бяха така странно преплетени, че човек не можеше да ги различи. В кутията нямаше и един пирон, само почти невидими сглобки. Магьосникът се гордееше с работата си и аз нямах търпение да я покажа на Матю.
В «Еленът и короната» бе необичайно тихо. Нито огнището, нито свещите във всекидневната бяха запалени. Матю бе сам в кабинета си. На масата пред него имаше три кани за вино. Две от тях би трябвало да са празни. Матю обикновено не пиеше толкова много.
— Какво има?
Той вдигна един лист. По гънките му имаше червен восък. Печатът бе счупен през средата.
— Викат ни в двореца.
Отпуснах се на стола срещу него.
— Кога?
— Нейно Величество милостиво ни е позволила да изчакаме до утре. — Матю изсумтя. — Баща ѝ не беше и наполовина толкова добър. Когато Хенри поискаше някой да отиде при него, пращаше да го доведат дори да е на легло и вън да има снежна буря.
Нямах търпение да се запозная с кралицата на Англия, когато бях в Мадисън. След срещата си с най-лукавия човек в кралството вече нямах никакво желание да се видя с най-хитрата жена.
— Трябва ли да отидем? — попитах с плаха надежда, че Матю ще пренебрегне кралската заповед.
— В писмото си кралицата си е направила труда да ми напомни за правилата си срещу заклинанията, магиите и вещерството. — Той хвърли листа на масата. — По всичко личи, че господин Данфорт е писал писмо на своя епископ. Бъргли е потулил оплакването, но всичко е излязло наяве. — Матю изруга.
— Тогава защо ще ходим в двореца? — Стиснах кутията си за магии. Панделките вътре се разтанцуваха в желанието си да ми помогнат да си отговоря на този въпрос.
— Защото ако не отидем в залата за аудиенции в двореца Ричмънд до два следобед утре, Елизабет ще арестува и двама ни. — Очите на Матю приличаха на парченца стъкло с цвят на море. — Тогава Паството много бързо ще научи за нас.
Новината предизвика истински фурор сред домакинството. На следващата сутрин вълнението им бе споделено и от съседите, а графинята на Пембрук пристигна малко след изгрев-слънце с толкова много дрехи, че стигаха да облечем цялата енория. Тя бе дошла по реката с баржата си, макар реалното разстояние да не беше повече от стотина метра. Появата ѝ на кея на Уотър Лейн се възприе като спектакъл с огромно значение и нашата принципно оживена улица утихна за известно време.
Мери изглеждаше спокойна и уравновесена, когато най-накрая пристъпи във всекидневната, последвана от Джоан и редичка по-нисша прислуга.
— Хенри ми каза, че ви очакват в двореца този следобед. Нямаш нищо подходящо, което да облечеш. — И Мери посочи властно на хората си спалнята ни.