На Верен ѝ отне необичайно много време, за да се свърже. Ернст чуваше странни кликвания, сякаш разговорът непрекъснато се пренасочваше. Накрая се свърза. Телефонът иззвъня.
— Кой е? — попита младежки глас. Звучеше като американец или англичанин, но почти без акцент.
Верен затвори незабавно. Хвърли телефона на масата и скри лице в дланите си.
— О, боже! Наистина се случва, точно както предрече баща ми.
— Плашиш ме, Schatz — каза Ернст. Беше виждал много ужасии в живота си, но не и като тази, която тормозеше Верен в редките случаи, когато наистина успяваше да поспи. Кошмарите с Филип стигаха, за да разклатят иначе овладяната му съпруга. — Кой вдигна?
— Не който трябва — отвърна тя с приглушен глас. Сивите ѝ очи се вдигнаха към него. — Матю трябваше да вдигне, но не беше той. Защото не е тук. А е там. — И тя погледна към вестника.
— Верен, говориш несвързано — каза Ернст строго. Никога не се бе срещал с този проблемен брат — интелектуалеца и черната овца на семейството.
Тя вече набираше отново. Този път успя веднага да се свърже.
— Чела си днешните вестници, лельо Верен. От часове очаквам да ми звъннеш.
— Къде си, Галоуглас? — Племенникът ѝ беше скитник. В миналото пращаше картички само с телефонни номера на тях от всички пътища, по които скиташе в момента: аутобаните на Германия, магистрала 66 в Щатите, планинския път на троловете в Норвегия, тунела Гуолин в Китай. Откакто настъпи ерата на международните мобилни разговори, получаваше по-малко от тези кратки съобщения. При наличието на джипиес и интернет можеше да открие племенника си навсякъде. Обаче на Верен пощенските картички ѝ липсваха.
— Някъде край Уорнъмбул — отвърна неясно Галоуглас.
— Къде, по дяволите, е Уорнъмбул? — попита Верен.
— В Австралия — казаха едновременно Ернст и Галоуглас.
— Немски акцент ли чувам? Да не си намерила ново гадже? — подразни я Галоуглас.
— Внимавай, паленце — тросна му се Верен. — Може и да си ми роднина, но това няма да ми попречи да ти прережа гърлото. Това е съпругът ми, Ернст.
Ернст се наклони напред и поклати предупредително глава. Не му харесваше, когато съпругата му се заяждаше с мъж-вампир, макар да бе по-силна от повечето от тях. Тя му махна с ръка, че няма за какво да се тревожи.
Галоуглас се засмя и Ернст реши, че може би не бива да се страхува от този непознат вампир.
— Моята страшна леля Верен. Радвам се да чуя гласа ти след толкова години. И не се преструвай, че си по-изненадана от тази история, отколкото аз от обаждането ти.
— Все се надявах, че е бълнувал — призна Верен, като си спомни нощта, в която двамата с Галоуглас бяха седели край леглото на Филип и бяха слушали брътвежите му.
— Да би да си мислиш, че е заразно и аз също бълнувам? — изсумтя Галоуглас. Напоследък звучеше все повече като Филип, забеляза Верен.
— Всъщност се надявах да е така. — Беше ѝ по-лесно да повярва в това, отколкото в алтернативата: че невероятният разказ на баща ѝ за пътуваща през времето вещица е истина.
— Ще изпълниш ли обещанието си? — попита тихо Галоуглас.
Верен се поколеба. Беше само за миг, но Ернст го забеляза.
Съпругата му винаги изпълняваше обещанията си. Когато беше ужасено треперещо момче, тя му бе обещала, че ще порасне и ще стане мъж. Ернст се бе вкопчил в това уверение, когато беше на шест години, точно както се вкопчваше и в обещанията ѝ след това.
— Не си виждала Матю с нея. Щом веднъж ги видиш…
— Ще реша, че доведеният ми брат е по-големият проблем. Невъзможно.
— Дай ѝ шанс, Верен. И тя е дъщеря на Филип. А той имаше отличен вкус за жени.
— Вещицата не му е истинска дъщеря — възрази бързо Верен.
На шосето някъде край Уорнъмбул Галоуглас стисна устни и отказа да отговори. Верен може и да знаеше повече за Даяна и Матю от който и да било друг в семейството, но не и колкото него. Щяха да имат достатъчно възможности да обсъждат вампирите и техните деца, след като двойката се върнеше. Нямаше нужда да спорят за това сега.
— Освен това Матю го няма — продължи Верен, докато гледаше вестника. — Обадих му се. Вдигна друг, но не беше Болдуин. — Затова бе затворила толкова бързо. Щом Матю не ръководеше братството, телефонният номер трябваше да е предаден на единствения оцелял кръвен син на Филип. Филип го бе избрал: 917, в чест на рождения ден на Изабо на 17 септември. С всяка нова технология и съответна промяна на националната и международната телефонна система телефонът се осъвременяваше.
— Вдигнал ти е Маркъс. — Галоуглас също се бе обадил.