— Маркъс? — Верен се втрещи. — Бъдещето на семейство Дьо Клермон зависи от Маркъс?
— Дай му и на него шанс, лельо Верен. Той е добро момче. — Галоуглас млъкна. — А бъдещето на семейството ни зависи от всички нас. — Филип го знаеше, иначе нямаше да ни накара да обещаем да се върнем в Сет-Тур.
Филип дьо Клермон беше поставил напълно конкретни искания пред дъщеря си и внука си. Те трябваше да наблюдават за знаци: истории за млада американска вещица с огромни способности на име Бишъп, алхимия, бум от странни исторически находки.
Чак тогава Галоуглас и Верен трябваше се върнат в седалището на рода Дьо Клермон. Филип не искаше да каже защо е толкова важно семейството да се събере, но Галоуглас знаеше.
И чакаше от десетилетия. След това чу за вещица от Масачузетс на име Ребека, една от потомките на Бриджит Бишъп от Салем. Говореше се много за способностите ѝ, бързо се разпространи и вестта за трагичната ѝ смърт. Галоуглас издири оцелялата ѝ дъщеря в южната част на щат Ню Йорк. Проверяваше от време на време момичето, наблюдаваше как Даяна Бишъп си играе на катерушките на детската площадка, как ходи на рождени дни, как завършва колеж. Галоуглас беше горд като родител, когато тя издържа устния си изпит в «Оксфорд». И често заставаше зад камбаните на кулата Харкнес в «Йейл», звънът им вибрираше през цялото му тяло, докато младата преподавателка се разхождаше из кампуса. Облеклото ѝ бе различно, ала не можеше да сбърка походката на Даяна, нито раменете ѝ, независимо дали бе с корсет и широка яка или в панталони и грубо мъжко сако.
Галоуглас се опитваше да спазва дистанция, но понякога се налагаше да се намесва — както в деня, когато енергията ѝ привлече един демон и той започна да я преследва. Вампирът обаче се гордееше с всичките случаи, в които се бе въздържал да се втурне надолу от камбанарията на «Йейл», да прегърне професор Бишъп и да ѝ каже колко се радва да я види след толкова много години.
Когато разбра, че Болдуин е извикан спешно в Сет-Тур по заръка на Изабо заради нещо, свързано с Матю, викингът осъзна, че е само въпрос на време да се появят и странните исторически аномалии. Бе видял съобщението за откриването на неизвестни до този момент елизабетински миниатюри. Докато стигне до «Сотбис», те вече бяха купени. Изпадна в паника, като си помисли, че може да са попаднали в погрешни ръце. Но бе подценил Изабо. Когато сутринта говори с Маркъс, синът на Матю потвърди, че са на безопасно място на бюрото на Изабо в Сет-Тур. Бяха минали повече от четиристотин години, откакто Галоуглас ги бе скрил на сигурно място в къща в Шропшър. Щеше да е хубаво да ги види отново, както и двете същества, изрисувани на тях.
Междувременно се готвеше за задаващата се буря както винаги: като пътуваше възможно най-далече и най-бързо. Някога бродеше по моретата, а сега по суша с мотоциклета си — по остри завои и планински пътища. Вятърът вееше рошавата му коса, коженото му яке бе здраво пристегнато на шията, за да скрие факта, че по кожата му нямаше и следа от тен — така Галоуглас се готвеше да изпълни дълга си и отдавна даденото обещание да брани семейство Дьо Клермон, каквото и да му струва това.
— Галоуглас? Още ли си там? — Гласът на Верен долетя по телефона и го извади от унеса.
— Още съм тук, лельо.
— Кога тръгваш? — Тя въздъхна и подпря главата си с ръка. Още не можеше да се застави да погледне към Ернст. Горкият Ернст, беше се оженил съвсем съзнателно за вампир, но така се бе замесил в объркана история за кръв и страст, която се вихреше и точеше векове наред. Бе обещала на баща си и въпреки че Филип бе мъртъв, Верен нямаше намерение да го разочарова.
— Казах на Маркъс да ме чака вдругиден. — Галоуглас не би признал, че изпитва облекчение от решението на Верен, както и тя не би признала, че се двоуми дали да изпълни клетвата.
— Ще се видим там. — Така Верен щеше да има време да съобщи на Ернст новината, че ще трябва да поживее под един покрив с мащехата ѝ. Нямаше да е никак доволен.
— Лек път, лельо — успя да каже Галоуглас, преди тя да затвори.
Викингът прибра телефона в джоба си и се взря в морето.
Веднъж претърпя корабокрушение на този австралийски бряг. Харесваше брега, на който изплува тогава, беше като земноводно, изпълзяло от водата по време на буря, за да установи, че може да живее и на сушата. Посегна за цигарите си. Също като карането на мотор без каска, и пушенето беше начин да вири нос пред вселената, която му бе дала безсмъртие с едната ръка, но с другата му бе отнела всички, които обичаше.
— И това ще ми вземеш, нали? — попита той вятъра. Той изсвистя в отговор. Матю и Маркъс бяха много твърди по отношение на пасивното пушене. То нямало да ги убие, но това не означавало, че трябва да изтребват всички останали.