— Това… Бош ли е? — Познавах творчеството на Йеронимус Бош, защото използваше алхимични средства и символи. Платната му бяха покрити с летящи риби, насекоми, огромни домакински съдове и плодове, на които придаваше чувственост. Много преди психеделичното да стане модерно, Бош виждаше света в ярки цветове и обезпокояващи комбинации.
Също като картините на Холбайн в «Старата ложа», и тази творба не ми беше позната. Беше триптих от три съединени дървени панела. Триптихите се правеха, за да се поставят на олтар, и се държаха затворени, освен ако нямаше някаква специална религиозна церемония. В съвременните музеи рядко показваха външната им част. Почудих се какви ли още невероятни изображения съм пропуснала.
Художникът бе покрил външната страна на панелите с кадифено черна боя. На два от тях бе нарисувано изсъхнало дърво, което блестеше на лунната светлина. В корените му бе приклекнал малък вълк, а на най-горните му клони бе кацнала сова. И двете животни гледаха многозначително в зрителя. Десетки други очи искряха от земята около дървото, безплътни и втренчени. Зад мъртвия дъб се виждаха измамно нормални дървета с бледи стволове и яркозелени листа, които хвърляха повече светлина върху композицията. Когато се взрях по-внимателно, забелязах ушите, които растяха от тях, сякаш се вслушваха в нощните звуци.
— Какво означава това? — попитах, загледана в творбата на Бош.
Матю си закопчаваше дублета.
— Илюстрира стара фламандска поговорка: «Гората има очи и уши; затова виждам, мълча и слушам». — Думите идеално описваха тайнствения живот на Матю и ми напомниха за девиза, който Елизабет наскоро си бе избрала.
Във вътрешността на триптиха бяха изобразени три взаимосвързани сцени: паднали ангели, нарисувани на същия кадифено черен фон. На пръв поглед приличаха на морски кончета с искрящите си криле, но имаха човешки тела, а главите и краката им бяха извити от болката при падането от небесата. На отсрещния панел мъртвите възкръсваха за Страшния съд в сцена, много по-мрачна от фреските на Сет-Тур. Зяпналите челюсти на риби и вълци бяха входове към ада, които засмукваха прокълнатите и ги обричаха на вечни болки и агония.
В средата обаче се виждаше много различен образ на смъртта: възкръсналият Лазар спокойно излизаше от ковчега си. С дългите си крака, тъмната коса и сериозното изражение той доста приличаше на Матю. Централният панел беше обрамчен с повехнали лози, на които растяха странни плодове и цветове. От някои капеше кръв. Други раждаха хора и животни. И не се виждаше никакъв Исус.
— Лазар прилича на теб. Нищо чудно, че не желаеш да попадне в ръцете на Рудолф. — Подадох на Матю чорапите. — Бош трябва да е знаел, че си вампир.
— Йероен — или Йеронимус, както ти го знаеш — видя нещо, което не биваше — обясни ми мрачно Матю. — Нямах представа, че е станал свидетел как се храня, докато не видях скиците, които бе направил на мен и едно топлокръвно. Оттогава реши, че всички същества имат двойствена природа — наполовина човеци, наполовина животни.
— А понякога са и отчасти плодове — добавих, докато разглеждах голата жена с ягода вместо глава и череши вместо ръце, която бягаше от дявол с вила, който си бе сложил щъркел вместо шапка. Матю тихо се засмя. — Рудолф знае ли, че си вампир, както са наясно Елизабет и Бош? — Започвах все повече да се тревожа от броя хора, допуснати до тази тайна.
— Да. Императорът знае и че съм член на Паството. — Той завърза червените чорапи на възел. — Благодаря ти, че ги намери.
— Кажи ми отсега, ако имаш навика да си губиш ключовете за колата, защото няма да се примиря с подобна паника всяка сутрин, преди да тръгнеш на работа. — Прегърнах го през кръста и опрях буза на сърцето му. Бавният му стабилен пулс винаги ме успокояваше.
— И какво ще направиш, ще се разведеш с мен ли? — Матю също ме прегърна и отпусна глава върху моята. Двамата се съчетавахме идеално.
— Ти ми каза, че вампирите не се развеждат. — Стиснах го. — Ще приличаш на анимационен герой, ако си сложиш червени чорапи. На твое място бих останала с черните. Въпреки това ще се отличаваш.
— Вещица — промърмори Матю, целуна ме и ме пусна.
Изкачи хълма, на който беше замъкът, обут в прилични черни чорапи. Носеше дълго завъртяно послание (отчасти в рими), с което предлагаше на Рудолф прекрасна книга за неговата колекция. След четири часа излезе оттам с празни ръце, бе успял само да предаде бележката на императорски слуга. Не бе получил аудиенция при императора. Бяха го накарали да чака заедно с всички други пратеници за височайшия прием.