Събудих се от виковете на Джак и се втурнах към него, но открих, че Матю вече е при момчето. Малкият беше като подивял, мяташе се и викаше за помощ.
— Костите ми се разпадат! — повтаряше той. — Боли! Боли!
Матю го притисна така силно в гърдите си, че не можеше да мърда.
— Шшшт. Тук съм. — Продължи да го прегръща, докато не се успокои. Накрая тънките крайници на момчето едва потръпваха.
— Тази вечер всички чудовища изглеждаха като обикновени хора, господин Ройдън — прошепна Джак и се сгуши още повече в обятията на съпруга ми. Гласът му звучеше много уморено, а под очите му имаше сини сенки, от които изглеждаше много по-голям от годините си.
— Често изглеждат така, Джак — отвърна Матю. — Често изглеждат така.
Следващите пет седмици бяха същински вихър от ангажименти — с имперския бижутер, с имперския майстор на инструменти, с имперския учител по танци. Всяка среща ме отвеждаше все по-навътре в сърцето на купчината сгради, образуващи императорския дворец, посещавах най-различни работилници, ателиета и жилища, запазени за безценните интелектуалци и хора на изкуството на Рудолф.
Между срещите Галоуглас ме водеше в части от двореца, които още не бях виждала. Посетих менажерията, където Рудолф държеше леопардите и лъвовете си по същия начин, по който рисувачите и музикантите си на тесните улички източно от катедралата. Отидох до Еленовия ров, преустроен така, че Рудолф да получи по-голяма наслада от лова. Видях украсената със сграфито спортна зала, в която се упражняваха придворните. Обиколих оранжериите, защитаващи безценните смокини на императора от суровата бохемска зима.
Имаше обаче едно място, до което не можеше да се добере дори Галоуглас — Прашна брана, или Барутната кула, където Едуард Кели работеше със своите алембици и пещи в опит да открие философския камък. Застанахме пред нея и се опитахме да уговорим стражите на входа да ни пуснат. Стигна се дори дотам, че Галоуглас изкрещя гръмогласен поздрав. Приветствието му накара съседите да се стекат веднага, за да видят дали няма пожар, но така и не предизвика реакция от някогашния помощник на д-р Дий.
— Все едно е затворник — съобщих вечерта на Матю, след като масата бе вдигната и Джак и Ани си легнаха. Децата бяха изкарали поредния изтощителен ден в каране на кънки, пързаляне с шейни и ядене на гевреци. Надявах се, че възможността да се държи като нормално осемгодишно момче ще помогне на Джак да се справи с кошмарите си. Дворецът обаче не беше място за тях. Ужасявах се при мисълта, че могат да се запилеят някъде и да се изгубят завинаги, тъй като не говореха езика и не бяха в състояние да кажат на хората кои са.
— Кели е затворник — каза Матю, като си играеше със столчето на чашата си. Беше от тежко сребро и проблясваше на светлината на камината.
— Говори се, че понякога се прибирал у дома, обикновено късно нощем, когато няма кой да го види. Поне е свободен от постоянните искания на императора.
— Не си виждала госпожа Кели — иронично подметна Матю.
Наистина не бях и като се замислих, това ми се стори странно.
Може би се опитвах да се добера до алхимика по неправилния път. Бях се оставила на дворцовия живот да ме понесе с надеждата да почукам на вратата на лабораторията на Кели, да вляза направо и да поискам Ашмол 782. Но предвид вече наученото за двора, подобен директен подход нямаше особени изгледи за успех.
На следващата сутрин си направих труда да изляза да пазарувам с Тереза. Навън беше ужасен студ, духаше свиреп вятър, но въпреки това поехме към пазара.
— Познавате ли сънародницата ми госпожа Кели? — попитах фрау Хубер, докато чакахме хлебаря да опакова покупките ни. Съпрузите на Мала Страна колекционираха странното и необичайното със същия хъс, с какъвто го правеше и Рудолф. — Съпругът ѝ е един от императорските слуги.
— Искате да кажете, един от имперските алхимици в клетки — изсумтя фрау Хубер. — В онова домакинство винаги стават шантави неща. А когато Дий бяха тук, беше още по-зле. Хер Кели гледаше похотливо фрау Дий.
— А госпожа Кели?
— Не излиза много. Готвачът ѝ се занимава с пазаруването. — Фрау Хубер определено не одобряваше подобно прехвърляне на домакински отговорности. Беше убедена, че така се отварят вратите за всякакви безпорядъци като анабаптизъм и процъфтяващ черен пазар на крадени кухненски пособия. Беше изразила ясно становището си на първата ни среща и това бе една от основните причини да излизам да пазарувам зеле независимо от времето.
— Жената на алхимика ли обсъждаме? — поинтересува се синьорина Роси, докато вървеше предпазливо по замръзналите камъни и едва не се сблъска с една натоварена с въглища ръчна количка. — Тя е англичанка и следователно много странна. Сметките ѝ за вино са много по-големи, отколкото би трябвало.