— Откъде знаете всичко това? — попитах, след като се насмях.
— Ползваме обща перачка — изненадано рече фрау Хубер.
— Никоя от нас няма тайни от перачката — съгласи се синьорина Роси. — Тя переше и Дий. Докато синьора Дий не я уволни, защото вземала много скъпо за пране на кърпи.
— Трудна жена беше Джейн Дий, но пък беше от пестеливите — с въздишка призна фрау Хубер.
— Защо искате да видите госпожа Кели? — поинтересува се синьорина Роси, докато слагаше един хляб в кошницата си.
— Всъщност искам да се видя със съпруга ѝ. Интересувам се от алхимия и имам някои въпроси към него.
— Ще платите ли? — попита фрау Хубер и потърка палец и показалец в универсалния и явно неподвластен на времето жест.
— За какво? — не разбрах аз.
— За отговорите му, разбира се.
— Да — съгласих се, като се чудех какви ли ги замисля.
— Оставете нещата на мен — каза фрау Хубер. — Умирам за шницел, а австрийката, която държи таверната до вашата къща, фрау Ройдън, знае как трябва да се приготви един шницел.
Оказа се, че подрастващата дъщеря на австрийската вълшебница на шницелите имала една и съща наставница с десетгодишната Елизабет, доведена дъщеря на Кели. А готвачът му бил женен за лелята на перачката, чиято зълва помагала в дома на семейство Кели.
Благодарение именно на тази окултна серия от връзки между жени, а не на връзките на Галоуглас в двора, в полунощ двамата с Матю се озовахме в приемната на втория етаж на семейство Кели, в очакване на великия мъж.
— Трябва да дойде всеки момент — увери ни Джоана Кели. Очите ѝ бяха зачервени и мътни, макар че не беше ясно дали това се дължеше на прекалено многото вино или на настинката, която като че ли не беше пропуснала никого от домакинството.
— Не се безпокойте за нас, госпожо Кели. Свикнали сме да оставаме до късно — успокои я Матю и я дари с ослепителна усмивка. — Харесва ли ви новият ви дом?
След много шпиониране и разследване сред австрийската и италианската общност бяхме открили, че семейство Кели неотдавна е купило къща на две крачки от «Трите гарвана» в квартал, известен с находчивия си уличен грях. Някой взел захвърлени дървени фигурки от сцената на Рождество, срязал ги на две и ги наредил на дъска, като междувременно махнал малкия Исус от яслите му и го заменил с главата на магарето на Мария.
— «Магарето и яслите» задоволяват нуждите ни, господин Ройдън. — Госпожа Кели кихна зашеметяващо и отпи глътка вино. — Мислехме си, че предвид работата на Едуард императорът ни е заделил покои в самия дворец, но и тук е добре. — По виещата се стълба се чуха равномерни стъпки. — А ето го и Едуард.
Първо се появи бастун, после изцапана ръка, последвана от изцапан ръкав. Останалата част от Едуард Кели беше също толкова неугледна. Дългата му брада беше рошава и стърчеше от тъмното кепе, което скриваше ушите му. Ако беше носил шапка, нея вече я нямаше. Явно обичаше да похапва, ако се съдеше по шкембето, достойно за Фалстаф. Кели изкуцука в стаята, като си подсвиркваше, но замръзна, щом видя Матю.
— Едуард. — Матю го дари с още една ослепителна усмивка, но Кели далеч не изглеждаше толкова доволен да я получи, колкото жена му. — Направо не мога да повярвам, че се срещаме отново така далеч от дома.
— Как?… — изхриптя Едуард. Озърна се и ме погледна с онзи опипващ, коварен и дебнещ поглед, който бях получавала от всеки демон. Но тук имаше нещо повече — буря в нишките около него, прескачания в плетката, които подсказваха, че не е просто демон, а също, че е нестабилен. Устните му се свиха. — Вещицата.
— Императорът я повиши, също като теб. Сега тя е La Diosa, или богинята — каза Матю. — Седни и дай почивка на крака си. Помня, че имаш неприятности с него, когато е студено.
— Какво те води при мен, Ройдън? — попита Едуард Кели и пръстите му се стегнаха около бастуна.
— Той е тук от името на кралицата, Едуард. Бях си легнала — жално изхленчи Джоана. — Почти не мога да си почина. А заради тази ужасна треска още не съм се видяла със съседите. Защо не си ми казвал, че съвсем наблизо живеят англичани? Та аз мога да видя къщата на госпожа Ройдън от прозореца на кулата. Ти все си в замъка. Аз стоя тук, изгарям от желание да поговоря на родния си език, а…
— Лягай си, скъпа моя — отпрати я Кели. — Можеш да вземеш и виното.
Госпожа Кели послушно се затътри към вратата с окаяна физиономия. По принцип беше трудно да си англичанка в Прага, без приятели или семейство, а да приемат съпруга ти на места, където ти е забранено да стъпваш, бе почти непоносимо. Когато тя си отиде, Кели изкуцука до масата, седна на стола на жена си и се намръщи, докато наместваше крака си. После закова тъмния си враждебен поглед в Матю.