— Кажи ми какво да направя, за да се отърва от теб — безцеремонно рече той. Кели може и да имаше коварството на Кит, но в никакъв случай чара му.
— Кралицата те търси — също тъй безцеремонно отвърна Матю. — Искаме книгата на Дий.
— Коя книга? — Отговорът на Едуард бе бърз. Прекалено бърз.
— За шарлатанин си ужасно лош лъжец, Кели. Как успяваш да баламосаш всички? — Матю качи дългите си, обути в ботуши крака на масата. Кели трепна, когато токовете докоснаха повърхността.
— Ако доктор Дий ме обвинява в кражба — запръска слюнки Едуард, — ще настоява да обсъдим този въпрос в присъствието на императора. Той не би позволил да се отнасят така с мен и да петнят честта ми в собствения ми дом.
— Къде е тя, Кели? В лабораторията ли? Или в спалнята на Рудолф? Ще я открия, със или без твоята помощ. Но ако ми кажеш тайната си, може да склоня да забравя за другия въпрос. — Матю махна невидима прашинка от бричовете си. — Паството не е доволно от поведението ти напоследък.
Бастунът на Кели изтрака на пода. Матю прилежно го вдигна и докосна с изтъркания му край врата на домакина.
— Тук ли докосна прислужника в кръчмата, когато заплаши живота му? Беше много неразумно, Едуард. Цялата тази помпозност и привилегии са ти завъртели главата.
Бастунът се спусна към обемистото шкембе на Кели и се задържа там.
— Не мога да ти помогна. — Кели трепна, когато Матю увеличи натиска върху бастуна. — Казвам ти самата истина! Императорът ми взе книгата, когато… — Гласът му замря и той разтри лице с длани, сякаш искаше да изтрие седящия срещу него вампир.
— Когато какво? — наведох се напред аз. Когато докоснах Ашмол 782 в Бодлианската библиотека, веднага разбрах, че е различна.
— Сигурно знаеш повече от мен за тази книга — сопна ми се Кели и очите му блеснаха. — Вие, вещиците, изобщо не се изненадахте, когато научихте за съществуването ѝ, макар че беше нужен демон, за да я разпознае!
— Започвам да губя търпение, Едуард. — Дървеният бастун изпука в ръцете на Матю. — Жена ми ти зададе въпрос. Отговори.
Кели хвърли дълъг тържествуващ поглед на Матю и избута края на бастуна от корема си.
— Ти мразиш вещиците, поне така смятат всички. Сега обаче виждам, че споделяш слабостта на Жербер към тези създания. Влюбен си в тази, точно както казах на Рудолф.
— Жербер. — Гласът на Матю беше безизразен.
Кели кимна.
— Дойде, докато Дий още беше в Прага. Задаваше въпроси и си вреше носа в работата ми. Рудолф го остави да се позабавлява с една от вещиците от Стария град, седемнайсетгодишно момиче, много хубаво, с червена коса и сини очи, също като жена ти. Оттогава никой не я е виждал. Но през онази Валпургиева нощ лумна чудесен огън. На Жербер бе оказана честта да го запали. — Кели премести погледа си върху мен. — Чудя се дали ще си имаме огън и тази година?
Споменаването на древната традиция да се гори вещица в чест на настъпващата пролет бе последната капка за Матю. Кели се озова наполовина навън от прозореца, преди да осъзная какво точно става.
— Погледни надолу, Едуард. Не е много високо. Боя се, че ще оцелееш, макар че може и да счупиш някоя кост. В такъв случай ще те взема и ще те кача горе в спалнята ти. Несъмнено там също има прозорец. Рано или късно ще намеря достатъчно високо място, така че при падането тялото ти да се пречупи на две. Дотогава обаче всяка костица ще бъде натрошена и ще си ми казал всичко, което искам да знам. — Матю обърна черните си очи към мен, когато се изправих. — Седни. На стола. — Пое дълбоко дъх. — Моля те.
Подчиних се.
— Книгата на Дий трептеше от сила. Надуших я веднага, когато я свали от рафта в Мортлейк. Той изобщо не подозираше за значението ѝ, но аз разбрах. — Кели говореше толкова бързо, че почти не му се разбираше. Когато спря да си поеме дъх, Матю го разтърси. — Принадлежала на вещера Роджър Бейкън, който я смятал за безценно съкровище. Името му е изписано на титулната страница, заедно с думите Verum Secretum Secretorum.
— Но тя няма нищо общо със Secretum — казах, мислейки си за популярния средновековен труд. — Онова е енциклопедия. А тази има алхимични илюстрации.
— Илюстрациите са само параван пред истината — изхриптя Кели. — Именно затова Бейкън я е наричал «Истинската тайна на тайните».
— Какво пише в нея? — попитах и отново се изправих от вълнение. Този път Матю не нареди да седна, вместо това вкара Кели отново вътре. — Успяхте ли да разчетете думите?