— Знаеш кой — изстенах. — Ти притежаваш сърцето ми.
— Единствено аз — каза той и тласна още веднъж, така че насъбралото се и у двама ни напрежение най-сетне се отприщи.
— Единствено… завинаги… ти — изпъшках. Краката ми трепереха около бедрата му. Стъпих несигурно на пода.
Матю дишаше тежко, долепил чело в моето. В очите му проблесна съжаление, докато спускаше полата ми. Целуна ме нежно, почти целомъдрено.
Любенето ни, колкото и страстно да бе, не беше задоволило онова, което го караше да ме преследва въпреки факта, че бях безусловно негова. Започнах да се безпокоя, че нищо не би могло да го задоволи.
Отчаянието ми изригна като ударна вълна, която го отнесе от мен и го залепи на отсрещната стена. Очите на Матю почерняха от промяната на позициите.
— Хареса ли ти това, сърце мое? — тихо попитах аз.
На лицето му се изписа изненада. Щракнах с пръсти и освободих въздуха, който го държеше. Мускулите му се стегнаха, когато възвърна способността си да се движи. Той отвори уста да каже нещо.
— Да не си посмял да се извиняваш — свирепо го предупредих. — Ако ме беше докоснал по начин, който не ми харесва, щях да кажа «не».
Матю стисна устни.
— Все си мисля за думите на твоя приятел Джордано Бруно: «Желанието ме движи напред, а страхът ми дърпа юздите». Не се страхувам от мощта ти, от силата или каквото и да било друго в теб. А ти от какво се страхуваш, Матю?
Изпълнени със съжаление устни докоснаха леко моите. Това и лекият полъх около полите ми казаха, че беше предпочел да избяга, вместо да отговори.
30.
— Господин Хабермел се отби. Твоят компендиум е на масата.
Матю не откъсна очи от плановете на Пражкия замък. Беше успял да се сдобие незнайно как с тях от имперските архитекти. През изминалите няколко дни ме заобикаляше отдалеч и предпочиташе да насочва енергията си да разкрие тайните на дворцовата стража, за да пробие охраната на Рудолф. Въпреки съвета на Авраам, който бях предала надлежно, Матю предпочиташе активната стратегия. Искаше да се махнем от Прага. Още сега.
Приближих го и той вдигна безпокойни жадни очи.
— Това е просто подарък. — Свалих ръкавиците си и го целунах дълго. — Сърцето ми е твое, нали така?
— Не е просто подарък. Дойде с покана за лов утре. — Матю прегърна бедрата ми. — Галоуглас ми съобщи, че ще приемем. Намерил е начин да се доберем до апартаментите на императора — прелъстил някаква бедна прислужница и я увещал да му покаже колекцията еротични картини на Рудолф. Дворцовата стража или ще бъде на лов с нас, или ще дреме. Галоуглас смята, че едва ли ще имаме по-добър шанс да потърсим книгата.
Погледнах към писалището на Матю, където имаше още един малък пакет.
— А това знаеш ли какво е?
Той кимна, пресегна се и го взе.
— Все получаваш подаръци от други мъже. Този е от мен. Подай ръка.
Подчиних се, обхваната от любопитство.
Той сложи нещо обло и гладко в дланта ми. Беше с размерите на малко яйце.
Поток хладен тежък метал потече около мистериозното яйце, когато мънички саламандри изпълниха ръката ми. Бяха изработени от сребро и злато, с инкрустирани диаманти по гърбовете. Вдигнах едно от създанията и заедно с него се вдигна верижка, съставена изцяло от саламандри, свързани глава с глава и с преплетени опашки. Онова, което остана в ръката ми, беше рубин. Много голям и много червен рубин.
— Прекрасен е! — Погледнах към Матю. — Кога намери време да го купиш? — Златарите едва ли изработваха подобни верижки с надеждата да бъдат купени от случаен клиент.
— Имам го от известно време — призна той. — Баща ми го изпрати заедно с триптиха. Не бях сигурен, дали ще го харесаш.
— Разбира се, че го харесвам. Саламандрите са алхимичен символ, нали знаеш — изтъкнах и отново го целунах. — Пък и коя жена би възразила на две стъпки саламандри от сребро, злато и диаманти, както и на рубин, способен да запълни чаша за яйце?
— Точно тези саламандри получих от краля, когато се върнах във Франция в края на 1541-ва. Крал Франсоа беше избрал за свой символ саламандър в пламъци, а девизът му бе «Храня и угасявам». — Матю се разсмя. — Кит толкова хареса надутия израз, че го префасонира за себе си на «Онова, което ме храни, ме унищожава».
— Кит определено е демон, за когото чашата е наполовина празна — разсмях се и аз. Побутнах един от саламандрите и той заблестя, уловил светлината на свещите. Понечих да заговоря, но спрях.
— Какво има? — насърчи ме Матю.
— Давал ли си това на някого… преди? — След онази нощ внезапно обзелото ме чувство за несигурност беше смущаващо.