— Не — каза Матю и взе ръката ми със съкровището в неговите.
— Извинявай. Знам, че е нелепо, особено като се има предвид поведението на Рудолф. Просто не искам да се питам подобно нещо, това е всичко. Ако някога ми дадеш нещо, което си давал на предишна любовница, просто ми кажи.
— Не бих ти дал нищо, което преди съм давал на друг, mon coeur. — Матю изчака, докато погледите ни се срещнаха. — Твоят дракон ми напомни за подаръка на Франсоа и затова помолих баща си да го изрови от скривалището. Навремето го носех. Оттогава си стои само в кутията.
— Трудно може да се нарече накит за всеки ден — подхвърлих и се опитах да се разсмея, но не се получи особено добре. — Не знам какво ми става.
Матю ме привлече към себе си и ме целуна.
— Моето сърце ти принадлежи точно толкова, колкото твоето принадлежи на мен. Никога не се съмнявай в това.
— Няма.
— Добре. Защото Рудолф прави всичко по силите си, за да ни изтощи. Трябва да си пазим главите. И после да се разкараме колкото се може по-бързо от Прага.
Думите на Матю се върнаха в ума ми на следващия ден, когато се присъединихме към най-приближените придворни на Рудолф за следобеден лов. Планът бе да яздим до ловната вила на императора в Бялата планина и да стреляме по елени, но мрачното сиво небе ни задържа по-близо до двореца. Беше втората седмица на април, но пролетта идваше бавно в Прага и все още имаше вероятност да завали сняг.
Рудолф привика Матю настрани, като ме остави на милостта на придворните дами. Те изобщо не криеха любопитството си и нямаха никаква представя какво да правят с мен.
Императорът и другарите му пиеха на воля виното, което им поднасяха слугите. Предвид високите скорости, които се развиваха при преследване на дивеч, ми се прииска да имаше някакви ограничения за яздене след употреба на алкохол. Не че имах поводи да се притеснявам за Матю. Най-малкото, той беше доста сдържан в пиенето. Пък и имаше много малка вероятност да умре, дори конят му да се блъснеше на пълна скорост в някое дърво.
Пристигнаха двама мъже с дълъг прът на рамене, на който да кацат различните соколи, които щяха да ловуват птици този следобед. Други двама ги последваха, понесли една-единствена закачулена птица със смъртоносен извит клюн и крака с кафяви пера, които създаваха впечатлението за ботуши. Беше огромна.
— А! — възкликна Рудолф и потри доволно ръце. — Ето я и орлицата ми Августа. Исках да я покажа на La Diosa, макар че не можем да я пуснем да лети тук. Нужно ѝ е много повече пространство, отколкото може да ѝ осигури Еленовият ров.
Августа беше подходящо име за такова гордо създание. Орлицата беше висока почти три стъпки и макар и с качулка, държеше главата си вирната надменно.
— Усеща, че я гледаме — промърморих.
Някой преведе думите ми на императора и той ми се усмихна одобрително.
— Ловците се разбират помежду си. Свалете ѝ качулката. Нека Августа и La Diosa се опознаят.
Съсухрен старец с криви крака и предпазливо изражение приближи орлицата. Дръпна кожените върви, които стягаха качулката и внимателно я свали. Златните пера на шията и главата се разрошиха от вятъра. Усетила едновременно свободата и опасността, Августа разпери криле в жест, който можеше да се тълкува както като обещание за предстоящо сбиване, така и като предупреждение.
Аз обаче не привлякох вниманието на Августа. Водена от безпогрешния си инстинкт, тя обърна глава към единствения хищник в компанията, който бе по-опасен от нея. Матю я изгледа сериозно, с тъжни очи. Августа изкряска в отговор на съчувствието му.
— Не доведох Августа, за да забавлява хер Ройдън, а за да се срещне с La Diosa — недоволно измърмори Рудолф.
— И аз ви благодаря за запознанството, Ваше Величество — казах аз с желанието да привлека вниманието на раздразнения монарх.
— Между другото, сред трофеите на Августа има два вълка — отбеляза Рудолф и изгледа многозначително Матю. Перата на императора бяха по-разрошени и от тези на любимата му птица. — И в двата случая битките бяха кървави.
— Ако бях вълк, щях просто да легна и да оставя дамата да прави каквото си поиска с мен — мързеливо рече Матю. Този следобед той бе типичен придворен в одеждите си в зелено и сиво; черната му коса бе прибрана под екстравагантна шапка, която не предлагаше особена защита от стихиите, но пък му даваше възможност да покаже сребърната емблема на върха ѝ — уробороса на фамилия Дьо Клермон, сякаш за да напомни на Рудолф с кого си има работа.
Другите придворни се захилиха и зацъкаха на дръзката му забележка. След като се увери, че смехът не е насочен към него, Рудолф се присъедини към тях.