— Горкият Рудолф. Пак е изигран — едва чуто промърмори Матю. — Ендимион, Ваше Величество — каза той, този път на висок глас. — Прекрасният младеж, който бил потопен във вечен сън, за да запази безсмъртието си и целомъдрието на Диана.
— Известна ми е легендата, хер Ройдън! — предупреди го Рудолф.
— Моите извинения, Ваше Величество — отвърна Матю с изящен, макар и лек поклон. — Даяна ще изглежда великолепно, пристигаща със своята колесница и загледана с копнеж в мъжа, в когото е влюбена.
Рудолф вече беше станал императорски пурпурен. Махна ни с ръка да го освободим от присъствието си и ние напуснахме двореца, за да се спуснем по краткия път до «Трите гарвана».
— Имам само една молба — каза Матю, докато влизахме в къщата. — Може и да съм вампир, но април е студен месец в Прага. Съобрази се с температурата и се постарай костюмите за Диана и Ендимион да са нещо повече от лунен сърп в косата ти и парцалче около бедрата ми.
— Тъкмо те предложих за ролята, а ти вече имаш претенции! — Вирнах уж възмутено глава. — Актьори!
— Така ти се пада, щом работиш с аматьори — отвърна с усмивка Матю. — Просто знам как трябва да започне балът: «И ето! Сред облаци изгрява най-прекрасната луна, / като сребриста мида в бокала на Нептун».
— Не можеш да използваш Кийтс! — разсмях се. — Той е романтически поет, подраняваш с триста години.
— «И се издигна тя, / тъй страстно ярка, заслепена моя душа, / сред рояк сребристи сфери, / сред облаци и сред простори, / излъчва тя вълшебна светлина, / дори под воала тъмен на нощта» — драматично завърши той и ме придърпа в обятията си.
— И сигурно ще поискате аз да ви намеря воал — обади се Галоуглас, докато трополеше надолу по стълбите.
— И малко овце. Или може би астролабия. Ендимион може да бъде или пастир, или астроном — разсъждаваше на глас Матю, преценявайки възможностите за избор.
— Овчарите на Рудолф за нищо на света няма да се разделят с някоя от странните му овце — кисело рече Галоуглас.
— Матю спокойно може да използва компендиума ми. — Огледах се. Би трябвало да е на полицата над камината, далеч от ръцете на Джак. — Къде е изчезнал той?
— Ани и Джак го показват на Рошльо. Мислят си, че е омагьосан.
Досега не бях забелязала нишките, които вървяха право нагоре по стълбите от камината — сребърна, златна и сива. В бързината да намеря децата и да разбера какво става с компендиума, настъпих полата си. Когато стигнах до Ани и Джак, вече бях успяла да украся задника си със синина във формата на мида.
Ани и Джак бяха отворили малкия компендиум от месинг и сребро като книга, вътрешните му криле бяха разгънати изцяло. Желанието на Рудолф бе да ми даде нещо за следене на движенията на небесните тела и Хабермел определено беше надминал себе си. Компендиумът съдържаше слънчев часовник, компас, устройство за изчисляване на дължината на часовете през различните сезони, сложна лунна волвела, чийто механизъм можеше да се настрои да показва датата, часа, господстващия зодиакален знак и фазата на луната, както и карта на географските ширини, включваща (по моя молба) градовете Роаноук, Лондон, Лион, Прага и Йерусалим. Едно от крилата имаше игла, на която можех да сложа една от най-новите технологии — изтриващата се табличка, изработена от специална хартия, върху която човек можеше да пише и после внимателно да заличи написаното, за да я използва отново.
— Виж, Джак, как го прави — каза Ани, вперила поглед в инструмента. Рошльо (вече никой в къщата, освен Джак, не го наричаше Лоберо) се разджафка и замаха развълнувано опашка, когато лунната волвела започна да се върти сама.
— Залагам петаче, че когато въртенето спре, ще показва пълна луна — каза Джак, плю в дланта си и я протегна към Ани.
— Никакви басове — машинално забраних и приклекнах до него.
— Кога започна това, Джак? — попита Матю, докато избутваше Рошльо.
Момчето сви рамене.
— Откакто хер Хабермел го изпрати — призна Ани.
— По цял ден ли се върти така, или само в определени часове? — поинтересувах се.
— Само един или два пъти. А компасът се завъртя само веднъж. — Ани ме погледна жално. — Трябваше да ви кажа. Знаех, че това нещо е вълшебно, така го усещам.
— Всичко е наред. — Усмихнах ѝ се. — Нищо не е станало.
Поставих пръст в центъра на волвелата и заповядах на нещото да спре. И то спря. Веднага щом въртенето престана, сребърната и златната нишка около компендиума бавно се разсеяха, остана само сивата. Тя бързо се изгуби сред множеството пъстроцветни нишки, които изпълваха дома ни.
— Какво означава това? — попита ме Матю по-късно, когато къщата бе утихнала и най-сетне получих възможност да скрия компендиума от децата. Реших да го оставя върху балдахина над леглото ни. — Между другото, всички крият неща върху балдахина. Това е първото място, където ще потърси Джак.